Задочни срещи

Днес денят е прекрасен, наречен за среща, но не топлина, а хлад отвъд прага на дома ме посреща. И не усмивка, а тъга ми навява. Тези срещи необикновени, дори и тъй краткосрочни аз ги наричам задочни. Коте прекосява ми пътя и смутено около мен се навърта, а аз се сгушвам в своята вехта и тежка одежда. Тези срещи специални с годините са станали съвсем ритуални. Пристъпвам бавно, тъй настоятелно в далечината се взирам и с поглед всяка щриха пред мен фокусирам. От очите ми невинно се стичат сълзи – oт умиление и тъга или пък от безсилие за тази предначертана човешка съдба. 

Наближавайки с поглед съзирам прецизна подредба по нечия буржоазна човешка разпоредба. Изваяни тесни и отвесни коридорчета, в някой дори наредени са педантично траурни столчета. И една птичка свенливо пред мен прелита, сякаш пътя ми сочи, а после нейде отлита. Тръгвам по първата тясна пътечка, а наоколо пустош и камък студен със снимки, от които ме гледат погледи безлични на бивши хора най-различни. Побиват ме тръпки и забивам поглед в земята, държейки с все сила букет в ръката. Пристъпвам напред - сърцето прескача и все тъй плахо продължавам да крача. Навън е снежно, студено и мрачно, а вятър навява усещане за тревога, прокоба, нищожност и мъничко подлост, смразяващи човешката кръв с неохота. 

Правя две крачки и спирам, на глас с радост изричам: 

- Хей, здравей! Ето ме, тук съм, дойдох да те видя, защото ужасно ми липсваш и знам, че и ти тъй силно продължаваш да ме обичаш. Как си? Кажи ми… Добре ли си там? Всичко ли виждаш и все тъй ли си ням? 

Хаотични емоции изпитвам и едва се усмихвам, а той ме гледа от цветната снимка с поглед безличен, втренчен в мен. Настоятелно кимвам и отговор чакам, а той ми мълчи. Поглеждам надолу, а там пламъкът бори се с вятър, а вятърът бори се с мен. Пламъкът вее се над тежката пръст, а под нея – един човек почива в покой. Дали е покой или безпокойство – не зная и никой оттам не ми отговаря. Седя безмълвна и поглеждам напред, а там – поле необятно… край за живи било и безкрай за мъртви души вероятно.

- Съжалявам, трябва да тръгвам… Обичам те! Чао. Доскоро – избърсвам сълзите и продължавам напред, за да се видя с другия преминал в безкрая човек. Аз му говоря, а той също мълчи и съвсем познато безлично продължава да ме гледа със своите празни очи. Поглеждам смутено наляво... надясно, побиват ме тръпки от хоризонта безмерен и усещам хлад, съвсем обичаен. Къде съм – се питам – живот в безкрая или просто невзрачна прашинка там някъде в нищото, където казват намирал се кРая. След миг се осмелявам пак да попитам: Има ли живот след смъртта и всичките тези души къде са сега - но никой не ми отговаря. 

Гарван каца на гроба и грачи с все сила, подмолно гласът му оттеква. С пронизващи звуци тишината разцепва, а сетне разперва криле, давайки знак, че онази с косата в готовност от ъгъла  чака и гледа. 

Поверие, старите хора казват, гласи, че в гарван за миг човешка душа се вселява и тогава долита подтикнат от таз неудача, неспокоен кръжи и нещо сякаш има да казва. Тъй покойникът, казват, дава знак, но аз с недоверие гледам надгробния камък студен. Гарванът ме гледа злокобно и продължава да грачи подмолно, прави два, три подскока и с човка отмъква храната от гроба. Разперва криле и отлита далеч към края или пък безкрая. Всъщност изобщо не ща ѝ да зная… 

Изведнъж силует се задава встрани. Намирам се там, където от таз гледка, човек го обливат студени вълни. Приближава към мен, тихичко хлипа, набутва ми нещо в ръцете и едва няколко думи изрича: Момиче, вземи, за Бог да прости! Разказва ми как през изминалите дни се е разделила завинаги с две човешки очи. Жената си тръгва, а аз се споглеждам отново с моя безмълвен човек. Все тъй безразличен ме гледа от цветната снимка и нищо не смее да пита. Вятърът бори се с пламъка на свещта, поклаща листата на свежите надгробни цветя. 

Някой ден, зная, ще срещнем нашите погледи безлични, запечатани на надгробните плочи различни. Ще се гледаме вечно, но и някак далечно. За смъртта ще напомня гарванът черен. Зловещо около нас ще грачи, втренчил поглед в последния път към безкрая, точно там, където казват намирал се Рая. А ние с вас все тъй студено един срещу друг ще мълчим, заличавайки нашия човешки живот до болка значим.