DARya

  В нощта безсънна  Луната озарява цялата вселена. Звездите са неясни.  Небето – омагьосана жена.  Облаците не напускат  този кръговрат.  Събират се.  Разпадат се.  Прощават си. Обичат се.  И пак са заедно на този свят.  Облаците са душата на жена. Понякога летят високо  друг път болезнено пълзят.  Жизнено  необходими  на слънцето  Луната и звездите. Те ще ме погълнат. Небето ще ми бъде дом.  Ще бъда лято сняг  звезда  вселена. Ще бъда вечността.  Поглеждай винаги нагоре. Облаците са  моята душа.

   В едно далечно царство, нито толкова далеч, нито прекалено близо. Не съвсем царство,   нито пък съвсем диво поле. Не особено обикновено царство, а ковид царство. Някъде   към края на пандемията, или не съвсем, живеели мирно и щастливо Григориан и   Росалинда. Нещо като цар и царица, но не съвсем. С корони, но не баш.  Неканен гост внезапно посетил техния дворец. И то не какъв да е гост, а провъзгласен  за опасен гост. Накратко казвали му вирус. Този амиго бил не просто някакъв си лек  вирус, а коронавирус. И не просто някакъв си безобиден и нещастен коронавирус, а омикрон. Първо действие Първа сцена „Ще направя прасковки за час и нека зло не мине между нас!“ След два часа: „Харесаха ли Ви моите прасковки, Григориане?“ Григориан: (вътрешен глас: „Знаеш ли състава? Да няма нещо осъдително в него?“  (разбирайте отравящо кръвта.)) На глас отговаря: „Дъхът не ми достига. Росалинда, отравяш ли ме ти?“ „Григориане, спри се! Не се тъпчи и не лъжи!“ „Не, не, аз само се шегувах. Едно отравяне