Ковид царството на Григориан и Росалинда

  

В едно далечно царство, нито толкова далеч, нито прекалено близо. Не съвсем царство, нито пък съвсем диво поле. Не особено обикновено царство, а ковид царство. Някъде към края на пандемията, или не съвсем, живеели мирно и щастливо Григориан и Росалинда. Нещо като цар и царица, но не съвсем. С корони, но не баш. 

Неканен гост внезапно посетил техния дворец. И то не какъв да е гост, а провъзгласен за опасен гост. Накратко казвали му вирус. Този амиго бил не просто някакъв си лек вирус, а коронавирус. И не просто някакъв си безобиден и нещастен коронавирус, а омикрон.

Първо действие

Първа сцена

„Ще направя прасковки за час и нека зло не мине между нас!“

След два часа:

„Харесаха ли Ви моите прасковки, Григориане?“

Григориан: (вътрешен глас: „Знаеш ли състава? Да няма нещо осъдително в него?“ (разбирайте отравящо кръвта.)) На глас отговаря:

„Дъхът не ми достига. Росалинда, отравяш ли ме ти?“

„Григориане, спри се! Не се тъпчи и не лъжи!“

„Не, не, аз само се шегувах. Едно отравяне на шега. Абсолютно нищо осъдително! Как се казваха сладките?“

„Прасковки, Григориане, прасковки. Названието на сладките има преносен смисъл. В смисъл, че сладките са пренесени. Това е едно убийство, което е станало във Виена, Херцогът се казва Гонзо, а жена му – Биптиста. Сега ще видите. Дяволска рецепта, но какво от това? Вас, Григориане, и всички нас, които имаме чисти съвести, то не ни засяга. Който го сърби крастата, той да се дръгне. Ние какво?...

Втора сцена

На следващия ден:

„Удоволствие едно остава – цигара на терасата да запаля. Цигара, две, три, денят без тях не ми спори. Осем, девет, десет Григориан ми е бесен.“

Назидателно Григориан от кухнята се пак провиква:

„Росалинда, като магаре кашляш, веднага таз цигара да оставяш!“

„О, Григориане, защо си тъй жесток?! Едничка радост ми остана, а ти сега ме караш да престана с тоз порок любим.“

„Любим, любим, ама с ковид е несъвместим.“

„Нищо не разбираш ти! Дай поне цигарата да дими!“

„О, Росалинда, спри се! Съвземи се!“

„Тъй див, буен, гъст бе тоя дим,

че спомня ли си го цял ме мраз побива:

При дръпката от сутрешна цигара смъртта дори едва е по-горчива; Но заради благото от таз цигара ще кажа: Нивгаж няма аз да ги откажа!“

Григориан взе в ръка кутията с цигари и я понесе към сейфа, обграден с не една и две пароли. А Росалинда остана на терасата сама със своята тежка съдба. Тъй прекараха следващите часове. Стана време за следобедно кафе. Кафе с цигара. Без цигара не върви. Росалинда:

„О, Григориане, нямаше те толкоз часове. Добре ли си?“

Григориан поглежда подозрително:

„Благодаря сърдечно – добре, добре, добре!“

„Любезни ми Григориане, Вие криете дарове за мен. Да не ме дирите случайно да ми ги върнете?“

„Не, не. Аз никога не съм криел нищо.“

„Вие знаете какво да ми дадете, Григориане. Днес дъхът ми изветрял е. Една цигара ще ме оправи. Дайте ми ги, моля!“

„Ха-ха, Вие честна ли сте?“

„О, Григориане, какви са тез въпроси?“

„Върви хвърли боклука. Казвам ти! Всички сме дипломирани пушачи! Недей да вярваш на никого от нас. Казвам ти, поемай към казана. Къде е торбата с боклук?“

„Пред вратата, Господарю!“

„Точно така. Заключен навънка, далеч от всякакви бацили. А пък ако речеш тайно да запалиш, давам ти тази прокоба за зестра:

„Дори да си невинна като лед и чиста като сняг, не ще избегнеш карантинката!“ 

Върви хвърли боклука! Пътувай! Или щом непременно искаш да вкусиш тютюневия дим и лошия нрав на РЗИ – върви хвърли боклука и не губи време. Сбогом!“

„О, изцерете го, небесни сили!“

„А пък тази ваша живопис аз я знам много добре. Бог ви е създал с един образ, а вие си правите друг. И знаете само да се връцкате, да правите муцунки, да чуруликате помежду си разни мръсотийки и все нищо да не разбирате, светици до една. Достатъчно! Стига ми вече! Побърках се от вас! И никакви цигари повече! Към казана, тръгвай!“

Вдъхновение: 

Из Шекспир и Данте,  и една карантинка :-)