DARya

Никога не съм си помислял, че ще се срещнем някога по този начин. И изобщо, че животът някога ще ни срещне. Вероятно съзнанието ми е било толкова ограничено, че не е могло да си представи, че ще ми се случи всичко това, което преживявам днес. Спомням си, когато за първи път я държах в обятията си. Виждах в нея толкова невинност и чистота. Не знаех какво бих могъл да направя за нея. Как бих могъл да ѝ се отблагодаря, че дойде в живота ми точно тогава, когато всичко беше загубило цвят и смисъл. И нямаше път напред. Когато най-накрая се прибрахме вкъщи си сипах уиски и се настаних удобно  на стола. Погледът ми беше все към нея. Нямах търпение да я видя как расте пред очите ми. Как се разлиства. Как се извисява, поемайки своя път нагоре. Представях си как животът в нея кипи и това беше единственото, което ме крепеше, докато онзи живот в мен угасваше. Чувствах се като пълен неудачник, защото ясно съзнавах, че не съм готов. Не съм готов да ѝ дам всичко, от което би имала нужда. Как бих могъл

Познавах Радина от много години. Както се казва – откакто се помня. Казват, че някои хора се раждат с късмет. Други – под щастлива звезда. Радина се беше родила под голо небе. Черно. Тъмносиньо му казваше тя, за да ѝ звучи по-леко. Без звезди. Без късмет. Сега пък ще кажеш, че това е оправдание на безхарактерните хора. Да, знам, може и така да е. Онзи, който съществува предимно в съзнанието ни, е най-лесно да бъде обвинен. Нали знаеш – късметът, съдбата, господ, някоя невидима сила… Все си намираме виновник за грешките, за нещастието.  - Знаеш ли – каза ми тя – аз собствения си живот не мога да наредя, не мога да се взема в ръце, пък какво остава за нечий друг живот. Но пък да ти призная много ми се иска. Възрастният мъж, за който ти споменах днес, беше на около 80 години. С бяла сресана коса. С тъмносиня раирана риза, запасана в тъмносив панталон. Над ризата – сако. Кафяво. И то на рае. Черни лъснати обувки. А погледът му един такъв пронизващ. Сякаш е събрал цялата болка на света в

 

Странно време беше. Дъжд, сняг, виелица, а сетне грейне едно слънце сякаш нищо не е било. Времето навън е като времето вътре. Вътре в нас имах предвид. Разликата помежду им се крие в това, че сезоните вътре се сменят много по-често, много по-драматично и по-болезнено. Понякога са толкова объркани, че не съумяват да спазят никаква последователност. Кой след кой следва, кой липсва, кой бърза или закъснява... Никакъв ред, никакъв синхрон и мисъл. Но това пък им дава едно предимство – трудно е да бъдат предвидени, а още по-малко да бъдат разбрани. Но ги има. И честно казано е хубаво, че ги има, нали? Едва ли някой би могъл да си представи живота без сезони. И без чувства. Макар и тъга, макар и гняв, макар и отчаяние, студ или пък самота. Но пък покрай тях винаги се ражда и някаква частица обич. Идва прозрение. И после осъзнаване. Че има смисъл във всяко едно съществуване и то следва своя естествен ход. Човек би живял напразно, ако не би искал да промени поне едно нещо в миналото си. Да вър