Обувките на стареца

Познавах Радина от много години. Както се казва – откакто се помня. Казват, че някои хора се раждат с късмет. Други – под щастлива звезда. Радина се беше родила под голо небе. Черно. Тъмносиньо му казваше тя, за да ѝ звучи по-леко. Без звезди. Без късмет. Сега пък ще кажеш, че това е оправдание на безхарактерните хора. Да, знам, може и така да е. Онзи, който съществува предимно в съзнанието ни, е най-лесно да бъде обвинен. Нали знаеш – късметът, съдбата, господ, някоя невидима сила… Все си намираме виновник за грешките, за нещастието. 

- Знаеш ли – каза ми тя – аз собствения си живот не мога да наредя, не мога да се взема в ръце, пък какво остава за нечий друг живот. Но пък да ти призная много ми се иска. Възрастният мъж, за който ти споменах днес, беше на около 80 години. С бяла сресана коса. С тъмносиня раирана риза, запасана в тъмносив панталон. Над ризата – сако. Кафяво. И то на рае. Черни лъснати обувки. А погледът му един такъв пронизващ. Сякаш е събрал цялата болка на света в тях. Цялата. Гледа ме и ми говори. Иска нещо да ми разкаже, а на мен една голяма буца ми заседнала на гърлото и ни да говоря, ни да мълча. И започва да ми разказва: Ей тия обувки си ги купих от втората употреба до сладкарница „Валерия“ – и посочва с жест към краката си – трябваше да си купя нови, че старите бяха едни скъсани, вехти… Срам ме беше вече да ходя с тях. Когато взех пенсия този месец първо там отидох. С част от нея вместо сирене си казах, че ще си купя обувки. 11,40 ми струваха. Вярно, че за някои хора тия пари са нищо, но за мен са много. Пък и едва ли до края на живота си ще си купя други обувки. Не се знае колко ми остава още. Като ще ме погребват няма да се излагам с овехтелите си обуща. И аз съм човек. Няма да ходя скъсан, я! Какво като съм на 80?! Търсих си и сако, но нямаше моя размер. Нищо. Все някога ще заредят. Дано да съм жив да се видя с нова премяна. Не съм си купувал сако, откакто се пенсионирах.

Около нас се завъртяха ученички: 

- Аз Италия най-много я харесвам. 

- Северна Италия – допълни другата, присви очи, след което ги затвори замечтано, а на лицето ѝ се изписа вълнение. 

- От там си купих тези маратонки за 200 евро – повдигна леко десния си крак едната млада дама, а след това се чу кикотене. 

Дядото пак заговори: И обувки за внучката търсих. Едни сандали ѝ харесах, но много скъпи ми се сториха. 5,65 лева. Казах на момичето в магазина да ми ги запази, че ще се обадя да я питам дали ги иска, и ако не се върна да ги изкарва да се продават. Продала ги е вече сигурно. Хубави бяха сандалите, каза той, а аз си мисля как в такива моменти в мен се заражда желанието да се самоунищожа, преди нещастието в този свят да ме убие бавно и мъчително. Може ли светът да се върти… без нас? Без тъгата ни? Без мъката и нещастието ни? Не, явно не може. От раждането ни светът ни се крепи на всяка една наша негативна емоция. Негативните емоции най-често са съпътствани от тежки житейски несгоди, които често са несправедливо разпределени. Някои хора понасят повече нещастия от други. Защо ли – не знам. Вероятно толкова могат да понесат на плещите си. Товарът им е толкова голям, че с радост бих взела част от него. Даже целия. Бих го понесла на гърба си. Ще се кача на върха ня някоя висока планина и ще го хвърля силно нагоре. Към небето. Той ще се превърне в облак. А после в дъжд. След това ще настане пролет. Ще вървя из поляни от зюмбюли. Ще долавям онзи типичен аромат на чистота. На начало. На надежда. Светът ще се възроди в най-чистия си вид. Като в мечтите ни. 

Познавам Радина от много години. Както се казва – откакто се помня. Виждам я всяка сутрин. И вечер. И през останалото време също. В огледалото. Понякога, когато имаме нужда от почивка една от друга, покривам с кърпа огледалото. Да се скрием. Тя седи и ме чака търпеливо в мрака отвъд кърпата. По някое време я чувам как тихичко в ъгъла хлипа, скрита от всички. Никой да не я види. Защото не е необходимо някой да носи и нейната болка в чувал на гърба си. Не е за всеки този товар. След това става, изчиства запотеното огледало, сваля кърпата и отново се появява, гледайки ме с големите си очи, пълни с коктейл от емоции.