DARya

Бях излязла по работа из града. След като приключих със задачите се запътих към вкъщи. Вървях по тротоара, но в момента, в който вдигнах поглед един човек, на няколко метра пред мен, изтърва малката торбичка, която държеше в дясната си ръка. Приближавайки се, видях, че прибира обратно в скъсания найлон малки бутилки от минерална вода, но не бяха пълни с вода, а вероятно с ракия. По лъкатушещото му тяло разбрах, че явно вече беше консумирал немалко количество от спиртната напитка. Нещастието винаги прозира през очите на хората. Усеща се в интонацията, с която говорят. Забелязва се в стойката на тялото, в движенията. Колкото ѝ да се опитваш да го прикриеш то е там, вътре в душата ти, и изплува в очите ти. Не можеш да го скриеш. Все едно да скриеш брачната халка на лявата ръка от дясната. Не можеш.  „Познавам тоя поглед – ми каза той – мислиш си, че изглеждам ужасно жалък. Изпитваш отвращение, нали? – стисна зъби от гняв и продължи – да! Злоупотребявам всеки ден. Всяка нощ. Навсякъ

Вероятно на всеки се е случвало (по погрешка, казват ставало) да вземе някоя овехтяла монета (или банкнота), абе мръсна, исках да кажа, а след това да не може да я "пробута" н икъде, защото хората не искат "мръсни" пари. Ами да! Има някаква логика, може би...  Днес на касата в магазина ми върнаха два лева. Мръсни бяха. Забелязах! Но аз обикновено нямам претенции колко чисти са парите, които прибирам в портмонето си, защото смятам, че по презумпция всички пари са" мръсни", в пряк и преносен смисъл. Е, стига да не са скъсани на две, три или четири парчета, защото тогава вече са неспасяеми. Пък и от опит знам, че по-опасни от мръсотиите по монетите са нечистотиите по душите. Парите все някак ще ги измиеш, ще ги изпереш, абе все ще се изчистят, ама душите на хората как? Не става...  Нечистоплътната душа представлява много по-голяма опасност за околните, отколкото мръсната монета. На касата в друг магазин вадя мръсната монета. Добавям я към ост

Запътвам се към хранителния магазин. На входа му се засичаме с един непознат господин. Той, като един истински джентълмен, ме избутва на прага на вратата, за да влезе първи и възможно по-бързо. Вероятно се е засилил за някоя промоционална оферта. Толкова бърза, че се блъска в мен. Аз: „Извинете!“, той, преживяйки нещо в устата си: „Ко ми се извиняваш, уе, ай глей си в краката!“ Аз в краката си гледам, но ти можеш да погледнеш в книжката „Как да се държим на обществото“, например.  Наредила съм се пред студената витрината и чакам да дойде моя ред, за да си купя сирене, че ми трябва спешно. Пред мен е една дама, а зад мен един господин. Идва моят ред. Продавачката: „Добър ден, какво ще желаете!“ Аз:„Добър ден! 500 гр. от сирене „Северно сияние“, моля!“ Онзи зад мен: „Едно кило от ей оня кашкавал!“ Продавачката: „Но господине, дамата е преди Вас.“ „Давай от оня кашкавал там ти казвам!“ Продавачката сърдито: „От кой? От този ли?“ Клиентът: „Не бе, душата, от ей ония кашкавал там, бе!“

Чакалнята на гарата е стратегическо място. Е, било е. Сега е просто поредната разпадаща се част от миналото с едва доловим полъх на сантименталност. Животът между стените отдавна си е отишъл и единствено въображението може да възобнови унищожените парченца живот наоколо.  Минавам през подлеза и влизам в чакалнята на гарата. Обикновено вътре е толкова безлюдно, че човек трудно вече би могъл да си го представи по друг начин. През нощта гарата не е най-подходящото място за преминаване. На моменти изглежда зловещо и повече опасно. Някога обаче е била пълна с хора, които с трепет са чакали да се качат на влака, да се настанят удобно в купето и да потеглят към някое приключение. А сега хора с желание за приключения няма.  Преминавайки през чакалнята чух женски глас. Звучеше някак разярено. Интуитивно очите ми веднага започнаха да търсят откъде идва тази олелия. Виковете рикошираха в ронещите се стени: "Изчезвай от тука! Чуваш ли какво ти казах! Веднага! Цялата чакалня смърд

Не си спомням точно кога се случи. Бях малко коте, когато един малък и един голям човек ме срещнаха на улицата.  - О, виж колко е сладко! – каза с умиление то – мамо, може ли да си го вземем вкъщи? – попита хлапето.  - Не! – отговори майка му.  - Но защо?  - Защото изисква много грижи, а в момента няма кой да се грижи за него. И нали знаеш, че баща ти никак не обича животни? – каза майката и допълни с досада, говорейки на себе си – той и хора не обича, но това е друг въпрос.  - Но, мамо, моля те! Обещавам, че аз ще се грижа за него. Ще го храня, ще го обичам и ще го галя винаги. Тате ще се съгласи. Моля те, моля те…  - Казах не! – малкият се разплака. Тръгнаха си, а аз продължих да се скитам. След известно време се върнаха. Явно хлапето беше убедило майка си и директно ме взеха с тях. Заведоха ме на ветеринар и после в техния дом. Всичко изглеждаше наред, докато не се появи третият човек вкъщи. Онзи, който наричаха баща на хлапето. Той постоянно ме гонеше и подри

Минавам през подлеза на гарата и се запътвам към центъра на града. Някъде по средата баба и дядо вървят по тротоара, хванати за ръка, а аз зад тях. Отпечатъкът на времето е оставил множество физически следи върху тях. Жаркото слънце грее безмилостно. Вървят бавно. Малки капчици пот се спускат по телата им.  - Изморена ли си?  - Много ми е топло, но ще издържа.  - Хайде, дай ми тази чанта.  - Не ми тежи.  - Аз ще я нося.  - Не искам да се натоварваш излишно.  - Ако се наложи и теб ще понеса, само дай знак.  Той грабна чантата ѝ. Вървим и мълчим. Жената:  - Ако си се изморил аз ще нося чантата.  - Ти само ме дръж за ръката.  - Държа те.  - Не ме пускай.  - Няма.  - Добре. Не искам да ти се случи нещо, точно когато ръката ти не държи моята.  Погледнаха се, а на лицата им се образуваха усмивки, изпълнени с любов. Вървим. Те пред мен. Аз зад тях.  - Норче, много те обичам, нали знаеш?  - Знам.  - Не пускай ръ