Животът на скитника

Не си спомням точно кога се случи. Бях малко коте, когато един малък и един голям човек ме срещнаха на улицата. 

- О, виж колко е сладко! – каза с умиление то – мамо, може ли да си го вземем вкъщи? – попита хлапето. 

- Не! – отговори майка му. 

- Но защо? 

- Защото изисква много грижи, а в момента няма кой да се грижи за него. И нали знаеш, че баща ти никак не обича животни? – каза майката и допълни с досада, говорейки на себе си – той и хора не обича, но това е друг въпрос. 

- Но, мамо, моля те! Обещавам, че аз ще се грижа за него. Ще го храня, ще го обичам и ще го галя винаги. Тате ще се съгласи. Моля те, моля те… 

- Казах не! – малкият се разплака. Тръгнаха си, а аз продължих да се скитам. След известно време се върнаха. Явно хлапето беше убедило майка си и директно ме взеха с тях. Заведоха ме на ветеринар и после в техния дом. Всичко изглеждаше наред, докато не се появи третият човек вкъщи. Онзи, който наричаха баща на хлапето. Той постоянно ме гонеше и подритваше. Мразеше ме, а аз нищо лошо не му бях направил. Беше силен и голям. Не беше добър човек. Криех се под дивана, когато той беше вкъщи. 

Един ден хлапето ме взе. Помня, че ме блъсна с всичка сила в някакъв кашон. Каза ми, че съм ужасен и не заслужавам да живея в техния дом. В кашона беше пълен мрак. Не помня нищо повече. Когато се събудих бях отново на улицата. Обикнах тези хора безкрайно много. Защо ми причиниха толкова болка? Физическата мина, но душевната не ми позволява да бъда пълноценен котарак. Не разбрах какво се случи. Защо ме приютиха в техния дом, а след това ме подритваха и изхвърлиха отново на улицата? Къде сбърках… 

Започнах отново да се скитам и да търся своя път в живота. Исках единствено да бъда обичан. Да бъда щастлив. Както повечето котки. 

Навлизах в чужди територии, борих се за храна, за любов и за живота си. Гладувах. Усещах как тялото ми ме предава, но нямах избор и продължавах докъдето ми стигнат силите. Студувах. Плаках. Бях гневен. Оцелявах. 

Ако някой ви казва, че животът е хубав – лъже ви! Животът не е пълен със забавни и весели истории. Животът е пълен с трагедии. С нещастие. Истината е, че животът е гаден, но малцина ще ви го кажат. Да живееш в заблуда всъщност е едно от най-големите наказания. 

Опитът ми ме е научил да бягам с двеста от хората. Не им давам да припарят до мен. Страх ме е да не ме наранят отново. Боли много!

Бях още млад котарак, когато един ден бях задрямал под една липа. Обичам аромата ѝ. Сънувах, че някакъв човек ме гали и ми се усмихва. Изглеждаше много добронамерен. Беше толкова хубаво. Изведнъж усетих силен удар по главата. Събудих се на метри от липата, до която бях задрямал. Болката беше неописуема. Месеци наред бях между живота и смъртта. Това беше най-голямото изпитание в живота ми. Все пак оцелях. Не знам защо, но все още съм жив...

Два от девет (живота) за мен. 

Сега не чувам много добре. От удара главата ми се деформира. Не изглеждам приветливи и хората не ме искат. Децата ми се подиграват. Гонят ме или ме бият. Не искат да ме хранят. 

Скоро се настаних в чужда територия край един блок с три-четири котки около него. Знаете как е! Не ме приемат. Игнорират ме. Не искат да съм им приятел. Всеки ден свади, побоища… Хората от блока ги хранят няколко пъти на ден, а мен не. Вече съм нарочен за лошия котарак. Не зная защо.

Сигурно се чудите как ми е името? И аз не знам. Нямам име. Чувал съм някои хора, когато си говорят помежду си, да ме наричат черно-белият котарак, лошият, побойникът, натрапникът, странният, гнусльото, кривите уши и други звучни епитети. 

Когато хранят другите котки мен ме гонят. Понякога изяждам по някой-друг пердах, но аз съм свикнал. Когато те се наядат отивам, за да обера остатъците. В повечето случаи няма такива. Кльощавото ми и недохранено тяло прозира дори и през козината ми. 

Скоро пак се случи нещо лошо. Не разбрах с какво съм го заслужил. Но отново преживях ужасни мъки. Лявата ми задна лапичка беше счупена, вследствие на силен ритник. Трудно стъпвах, но отново оцелях. 

И ето ме пак тук.

Някакъв човек от блока сякаш погледна отвъд видимото, отвъд недъзите ми. Май ме съжали. Не знам защо съм му симпатичен, но имам чувството, че той знае повече за мен, отколкото аз самия за себе си. Храни ме всеки ден. Чувствам се по-добре. Имам сили. Не ми пука, че другият човек, който храни котките, ме държи гладен и ме гони.

Спазвах дистанция, когато човекът се опитваше да ме погали. Когато един ден му позволих се опитах да мъркам. Бях забравил как става. С човека се смяхме, защото в началото мъркането си беше същинско хъркане, и то аматьорско. Все едно се бях задавил и едновременно с това мърках, кашлях и кихах. Странен звук.

За пръв път през живота си се чувствам обичан. Чувствам някаква странна сигурност. Вече съм много стар. Нямам какво да губя. Но мисля, че заслужавам повече. Заслужавам да си отида от този свят достойно и да изживея последните дни от живота си, обгърнат с любов. Не търся съжаление, просто искам "нормален" живот, както всяка котка. Живот без болка...