С теб и след края на света

Минавам през подлеза на гарата и се запътвам към центъра на града. Някъде по средата баба и дядо вървят по тротоара, хванати за ръка, а аз зад тях. Отпечатъкът на времето е оставил множество физически следи върху тях. Жаркото слънце грее безмилостно. Вървят бавно. Малки капчици пот се спускат по телата им. 

- Изморена ли си? 

- Много ми е топло, но ще издържа. 

- Хайде, дай ми тази чанта. 

- Не ми тежи. 

- Аз ще я нося. 

- Не искам да се натоварваш излишно. 

- Ако се наложи и теб ще понеса, само дай знак. 

Той грабна чантата ѝ. Вървим и мълчим. Жената: 

- Ако си се изморил аз ще нося чантата. 

- Ти само ме дръж за ръката. 

- Държа те. 

- Не ме пускай. 

- Няма. 

- Добре. Не искам да ти се случи нещо, точно когато ръката ти не държи моята. 

Погледнаха се, а на лицата им се образуваха усмивки, изпълнени с любов. Вървим. Те пред мен. Аз зад тях. 

- Норче, много те обичам, нали знаеш? 

- Знам. 

- Не пускай ръката ми, каквото ѝ да се случва. 

- Няма. 

- Ще бъда с теб и след края на света. 

- Ще те обичам и след края на света. 

Ръцете им се размърдаха и се вкопчиха една в друга. Вървя зад тях. Ранената ми същност се изпълва с тяхната любов. Тръпки полазват по тялото ми. Аз съм тази, която отдавна е изгубила смисъла и вярата... в любовта. Двамата вървят пред мен. Аз зад тях. Те са онова изключение, което ми напомня, че любовта не е клишето, загубило се по пътя на миналото, погълнато от преднамерени постъпки. Тя съществува някъде там. Наоколо. И тук и сега. Във всеки един от нас.