НЕмъже

Запътвам се към хранителния магазин. На входа му се засичаме с един непознат господин. Той, като един истински джентълмен, ме избутва на прага на вратата, за да влезе първи и възможно по-бързо. Вероятно се е засилил за някоя промоционална оферта. Толкова бърза, че се блъска в мен. Аз: „Извинете!“, той, преживяйки нещо в устата си: „Ко ми се извиняваш, уе, ай глей си в краката!“ Аз в краката си гледам, но ти можеш да погледнеш в книжката „Как да се държим в обществото“, например. 

Наредила съм се пред студената витрината и чакам да дойде моя ред, за да си купя сирене, че ми трябва спешно. Пред мен е една дама, а зад мен един господин. Идва моят ред. Продавачката: „Добър ден, какво ще желаете!“ Аз:„Добър ден! 500 гр. от сирене „Северно сияние“, моля!“ Онзи зад мен: „Едно кило от ей оня кашкавал!“ Продавачката: „Но господине, дамата е преди Вас.“ „Давай от оня кашкавал там ти казвам!“ Продавачката сърдито: „От кой? От този ли?“ Клиентът: „Не бе, душата, от ей ония кашкавал там, бе!“ и посочва с пръст. Тя пак го пита: „От кашкавал „Превъзпитание“ ли?“ Той: „Не бе, от ей оня кашкавал там, бе! Оня жълтия с многото мехурчета (вътрешно се смея с глас – та тоя кашкавал с многото „мехурчета“ е досущ като Спонджбоб). Колко пъти да ти го посоча бе, баси! Каква продавачка си ти?“ Обръщам се да му дам знак, че постъпва нагло, а той: „Извинявай, миличко, знам, че беше ти наред, но бързам!“ Толкова много се дразня от това фамилиарничене. Четете ги тия етикети, бе, хора, там ще откриете името на „ей тоя кашкавал там, да, да, мхм, точно ей тоя кашкавал, там в ъгъла, с „дупките“, но пък ако знаете името на кашкавала, няма да е нужно да използвате пръста си, за да посочвате разни продукти в магазина, тогава за какво ще използвате показалеца си?“ Сложно е… 

На касата – любимото ми: Седя и чакам моя ред. Зад мен се нареждат двама младежи – момче и момиче. Момчето застава плътно зад мен, изключително близо, толкова близо, че усещам препускащата кръв във вените му. Успях да измеря пулса му – беше около 90. Разбирайте – ентусиазиран е! На висок тон казва на приятелката си: „ХъХъ, би му мамата, мъ са как ше се нальокам с тая изпотена биричка! ХъХъ.“ Представяте ли си? Цял ден съм била на работа. Скапана съм ви казвам. Не искам да виждам живи хора покрай себе си. Бленувам за тишина и спокойствие, а тоя ми ти младеж ми крещи в ухото как щял да се „нальока“. Обръщам се (сега с тия маски е толкова загадъчно и романтично) и го поглеждам, според мен съвсем в рамките на умереното, дори смятам, че изглеждам мила и добра, може и да не съм красива, но съм мила и добра. Все пак му дадох знак, че нарушава дистанцията помежду ни и това не ми харесва. Младежът: „Ауу, глей я па тая колко лошо ме погледна, тцтцтц“. Аз: „Застанал сте прекалено близо до мен, може би искате да ме прегърнете?“, той към приятелката си: „Видя ли я уе, видя ли я колко лошо ме погледна тая. Егати погледа! Егаси чудото! Баси! Тцтцтц!“ Трябва ли да се обяснявам, че изключително много мразя хората, чакайки своя ред на касата, да си търкат телесата в мен?! Изключително неприятно. 

Запътвам се към изхода на магазина. Отварям вратата – навън един младеж, който вместо да ми даде път първа да изляза, се вмъква в магазина, но пък ми казва „Благодаря!“ Откога дамите започнаха да отварят вратите на кавалерите? Тази размяна на ролите никак не ми харесва. 

Вървя към вкъщи. Един чичка щеше да ме сгази на пешеходната пътека, защото бързаше. Провиква се от прозореца: „Ай, глей де вървиш, ма! Ше чакаш като трябва!“, и си изстрелва фаса през прозореца с палеца и показалеца на дясната си ръка, придавайки си вид на „голям и страшен батка“. В затвора има място за всички „батки“ зад волана, които нарушават правилата. Спокойно, аз не бързам, но и ти не бързай… 

Наближавам входа, а от дясно на блока внезапно се появява дядката от последния етаж. Входната врата е с чип. Вади го бързо от джоба и бързо се шмугва през вратата. Тя се затръшва под носа ми. Почти не разбрах какво се случи. Дядото обикновено е тромав, но сега беше изключително пъргав, мина пред мен като Бързоходеца (от Бързоходеца и Уили Койота). Докато вдишам вече се беше качил в асансьора и беше потеглил, дори видях колко бързо го направи, а аз останах да „му дишам праха“. Спокойно, старче, аз най-често се качвам по стълбите, а и да не съм пеша с теб в кабинката на асансьора няма да се кача. Другия път не бързай толкова, защото на тази възраст вече високите скорости са опасни. 

Снимка: VectorStock