Спасението на давещия се – още едно голямо от моето, моля!

Бях излязла по работа из града. След като приключих със задачите се запътих към вкъщи. Вървях по тротоара, но в момента, в който вдигнах поглед един човек, на няколко метра пред мен, изтърва малката торбичка, която държеше в дясната си ръка. Приближавайки се, видях, че прибира обратно в скъсания найлон малки бутилки от минерална вода, но не бяха пълни с вода, а вероятно с ракия. По лъкатушещото му тяло разбрах, че явно вече беше консумирал немалко количество от спиртната напитка. Нещастието винаги прозира през очите на хората. Усеща се в интонацията, с която говорят. Забелязва се в стойката на тялото, в движенията. Колкото ѝ да се опитваш да го прикриеш то е там, вътре в душата ти, и изплува в очите ти. Не можеш да го скриеш. Все едно да скриеш брачната халка на лявата ръка от дясната. Не можеш. 

„Познавам тоя поглед – ми каза той – мислиш си, че изглеждам ужасно жалък. Изпитваш отвращение, нали? – стисна зъби от гняв и продължи – да! Злоупотребявам всеки ден. Всяка нощ. Навсякъде. По всяко време. Пия, за да забравя – знаеш как е! Но знаеш ли кое е най-лошото, че не забравям. И пия още, и още, докато загубя разсъдъка си и все пак забравя онова, което е довело дотук агонизиращата ми душа и ме е докарало до това безпомощно състояние. Вече съм се предал. Отдавна. Знам, че не мога да си върна стария живот. Не мога да си върна любовта. 

Затова какво друго ми остава мислиш, освен да пия? Пия вечер. И плача. Събуждам се през нощта и пак пия, и плача. Когато стана сутрин пия отново. За закуска, за обяд, за вечеря… Ракия, водка, вино, каквото има, нямам претенции, защото алкохолът върви със сълзи.

Понякога си казвам, че повече няма да близна алкохол до края на живота си. Ще се променя. Ще стана друг човек. Но когато се прибера вечер вкъщи, и усетя болката от самотата, си сипвам, за да преглътна по-лесно буцата, която е заседнала в гърлото ми. Казвам си: „Само една-две глътки“. После още една-две. После само още едно малко. И едно голямо. И още едно. И едно за твое здраве! И така до несвяст. 

Алкохолът е моето спасение. По-скоро бягството от реалността. Когато пия спирам да си задавам въпросите, които разкъсват същността ми. Иска ми се да можех да върна времето, за да мога да поправя грешките. Да, знам какво ще кажеш! Знам колко съм бил глупав и сляп. Но виж ме сега! – каза иронично той – сега съм едно нищо. Боклук. Презиран и подритван от хората. Пропаднало нищожество в техните очи. Пияница, която провали живота си и този на семейството си. Онзи, на който единственото семейство е зависимостта. Изгубен в собствените си пътища. Търся утеха там, където се заплаща висока цена, защото съм страхливец. А страхливците заслужават да плащат скъпо за грешките си. 

Сега ще ме питаш къде отивам, нали? Отивам при алкохола, там, където ми е мястото. Нещастието не идва само. Ти го викаш. И то идва, за да те наставлява. За да ти се скара и да те смаже, защото заслужаваш, а ако имаш смелостта ще станеш и ще продължиш.

Отвъд празнотата в очите ми ще доловиш едва забележима, самотна частица любов, упоена от алкохолните изпарения.

Любовта е архаично чувство. Мнозина не го познават. Не знаят смисъла му. Ще ти кажа нещо – именно любовта е виновна за нещастието по света. Всъщност виновно е нейното отсъствие, но кой би могъл да понесе толкова много вина за мъката на хората? 

Беше ми приятно да си поговорим. Сега обаче ще тръгвам. Искам единствено да се прибера вкъщи, но не при теб, а при семейството си – при бутилката, пълна с утеха. На нея само мога да кажа всичко. Била ми е предана през цялото ни съвместно съжителство. Лягам с нея. Ставам с нея. Нося я във вътрешния си джоб, за да е по-близо до сърцето ми. Нищо друго не искам. Само да се прибера при нея. При чашката, за да те забравя. За да не помня, че някога съм бил жив.“