"Дървото на славата"

Никога не съм си помислял, че ще се срещнем някога по този начин. И изобщо, че животът някога ще ни срещне. Вероятно съзнанието ми е било толкова ограничено, че не е могло да си представи, че ще ми се случи всичко това, което преживявам днес. Спомням си, когато за първи път я държах в обятията си. Виждах в нея толкова невинност и чистота. Не знаех какво бих могъл да направя за нея. Как бих могъл да ѝ се отблагодаря, че дойде в живота ми точно тогава, когато всичко беше загубило цвят и смисъл. И нямаше път напред.

Когато най-накрая се прибрахме вкъщи си сипах уиски и се настаних удобно  на стола. Погледът ми беше все към нея. Нямах търпение да я видя как расте пред очите ми. Как се разлиства. Как се извисява, поемайки своя път нагоре. Представях си как животът в нея кипи и това беше единственото, което ме крепеше, докато онзи живот в мен угасваше. Чувствах се като пълен неудачник, защото ясно съзнавах, че не съм готов. Не съм готов да ѝ дам всичко, от което би имала нужда. Как бих могъл да я предпазя от всичко лошо, което би могло да ѝ се случи. Как бих могъл да бъда за нея. И с нея. И до нея... Опасявах се, че няма нито един учебник или книга, от където бих могъл да науча някоя универсална формула, с която да я направя щастлива. Затова, разсъждавайки върху тази тема, съм стигнал до заключението, и съм сигурен, че всеки човек трябва да се научи да се адаптира към всичко и всеки. Независимо последните две изброени. И да действа разумно, но в никакъв случай преднамерено и лицемерно. 

Знаех, че когато дойде моментът да ѝ покажа прозореца трябва да съм много внимателен какво точно ще види тя през него. Наясно бях, че ако насоча вниманието ѝ към факта, че прозорецът е мръсен и неугледен, тя всеки път ще вижда един никому ненужен и непотребен прозорец. Тогава няма да иска да излезе отвъд него. Ще иска да го зазида и повече никога да не се сеща, че някога там е имало прозорец към друг живот. Ако ѝ посоча обаче, че това е прозорец към света и тя види през него вълнението на живота, въодушевлението и трепета от съществуването, тогава ще поиска да се впусне в него и все натам ще иска да гледа. Тогава  няма да мога да я догоня, защото тя ще иска да вземе всичко от него. Да пробва всичко. Ще съм ѝ дал криле. И знам, че един ден аз ще я гледам през остарелия и очукан прозорец, а отвъд него ще виждам чистотата ѝ. Онази, с която аз съм я дарил. 

Това е най-трудното решение, което съм вземал някога. Не знаех дали ще се справя. Не знаех дали ще разполагам с времето да я бъда до нея, докато тя расте и усеща, че има нужда от мен. Опитвах се просто да я науча да бъде гъвкава и да се адаптира бързо. Към смяната на сезоните, към капризите на времето, към жестокостта на хората, тяхното неодобрение и преднамереност, както и към неочакваните обрати. Само това можех да ѝ дам, за да оцелее в този свят. Не е много, но е достатъчно. Когато човек се захваща с това начинание трябва да е наясно, че единственото, което е способен да даде е именно това.

Трудни времена бяха. Никак не ми беше лесно. Работех почти денонощно. Нямах време да се занимавам с нищо странично. Нямах време за нея. Посърваше пред очите ми. Като страхливец подавах глава от време на време през прозореца, а след това бързо се скривах обратно зад пердето, целият облян от пот. Чувствах се ненужен. Виновен. Изяждаше ме отвътре. Не можех да понеса факта, че напълно осъзнавах собственото си нищожество. Аз бях нещастникът зад прозореца. Любопитният воайор. Всеки път, когато заставах на прага на вратата и посягах с ръка към ключа, нещо ме спираше. Въздухът не ми достигаше. Сърцето ми започваше да препуска. Топли и студени вълни ме обливаха. Усещах как вибрации преминават през цялото ми тяло. Нещо ме отказваше. Някой ми казваше „Спри!“. Това нещо беше ужасът, който изпитвах при мисълта, че бих могъл да прекрача отвъд заключената врата. Та нали аз самият я бях заключил?!...

Оставих я сама и в бурите и в слънчевите дни. А тя сякаш напук на мен ставаше все по-хубава и все по-силна и гъвкава. Всеки път, когато я погледнех сякаш ми казваше: Ето ме! Тук съм! И без теб. И без теб живея, дишам и се справям. Пусках щорите и се скривах под дебелите завивки. Бях съкрушен. Питах се дали има друго по-безполезно същество на света от мен. Животът почти се беше изплъзнал през пръстите ми. Единственото, което исках е да мога поне веднъж да я прегърна. Да видя усмивката. Моите очи да срещнат нейните. Часовникът понякога спираше за секунди, сякаш, спирайки да отброява подсказваше, че настъпва краят. Бях вдигнал високо щорите. Виждах я едва-едва през прозореца. Виждах как вятърът я ухажва. Как дъждът се спуска бавно по извивките ѝ. И знаех, че скоро ще се срещнем. И ще мога да ѝ кажа всичко, което нямах смелостта да изрека на глас през живота си. Слънцето бавно залязваше. Сърцето ми с последни удари догонваше тиктаканията на часовника. Клепачите ми мъчително се затваряха. За последен път... 

Днес беше денят, в който тя ме обгърна с обятията си. Денят, в който ме приюти при себе си завинаги. Очите ни се срещнаха. Сълзите ни също. И това беше вечността. А тя? Тя напомняше за него. За опърничавия. За онзи, който я обичаше безумно. И знаеше, че и тя го обича, въпреки че той не заслужаваше. Тя е младостта, която никога няма да си отиде. Животът, който винаги ще се възражда. Тя ще напомня за мен, когато вече ме няма. Гниещата хартия върху дървесната кора. Наричаха я „Дървото на славата“.