Библиотека от друг свят

Странно време беше. Дъжд, сняг, виелица, а сетне грейне едно слънце сякаш нищо не е било. Времето навън е като времето вътре. Вътре в нас имах предвид. Разликата помежду им се крие в това, че сезоните вътре се сменят много по-често, много по-драматично и по-болезнено. Понякога са толкова объркани, че не съумяват да спазят никаква последователност. Кой след кой следва, кой липсва, кой бърза или закъснява... Никакъв ред, никакъв синхрон и мисъл. Но това пък им дава едно предимство – трудно е да бъдат предвидени, а още по-малко да бъдат разбрани. Но ги има. И честно казано е хубаво, че ги има, нали? Едва ли някой би могъл да си представи живота без сезони. И без чувства. Макар и тъга, макар и гняв, макар и отчаяние, студ или пък самота. Но пък покрай тях винаги се ражда и някаква частица обич. Идва прозрение. И после осъзнаване. Че има смисъл във всяко едно съществуване и то следва своя естествен ход. Човек би живял напразно, ако не би искал да промени поне едно нещо в миналото си. Да върне назад поне една неволно изречена дума. Или пък да каже на глас неизказаните. Да върне поне един човек обратно в живота си. Само за малко. Само набързо. Просто за една прегръдка и бърза усмивка. За още едно „Обичам те“. Макар и последно. За да се изговори още веднъж за липсата и кой-колко важен е бил за някого. Някога... 

С нетърпение чаках пролетта. От известно време търсих една книга, която оказа се, че ще бъде истинско чудо, ако някъде изобщо все още я съхраняват. Голяма. Интригуваща. С любопитни факти, които умело се премълчаваха и прикриваха от обществеността. Поредното разкритие зад кулисите. Търсих я из библиотеки и книжарници. И никъде-нищо. Най-накрая, след поредното ми посещение в регионалната библиотека, дамата там се смили над мен и ми подшушна, че в града отскоро функционирала нова библиотека. Малка, скромна, но само избран кръг от хора знаели за нея. Там се съхранявали много ценни и редки издания, които човек не би могъл да намери никъде другаде. А аз бих могла да намеря книгата, която търся именно там. 

- По идея е на доц. Карамазов.

- Доцент Карамазов ли? – повторих учудено аз.

- Да, но той много рядко се подвизава там. Оставил я е изцяло под управлението на родителите си – доц. Карамазов ми преподаваше в университета и честно казано изпитах известно раздразнение, породено от факта, че не знаех за тази библиотека – намира се в партера на къщата на ул. Ален Мак 25 – беше така любезна да ме упъти тя, благодарих и тръгнах натам с надеждата, че най-накрая ще намеря въпросната книга от над 600 страници, поместени в големи, луксозни твърди корици. Върху идеята колко пък да е специална тази библиотека разсъждавах по пътя натам. Предполагам, че идеята на доцента е останалите му колеги да се възползват от редките издания, голяма част от които самият той е събирал прецизно през живота си досега. Много бързо намерих библиотеката, защото се намираше в близост до квартирата ми. Което беше всъщност най-интересното. Човек рядко може да предположи какво се крие на следващата пряка. Така де, след като вече бях вътре си дадох сметка, че това не е просто библиотека. Обстановката беше много по-различна от всички библиотеки, които бях виждала досега. Тази библиотека не беше просто обособено място за намиране на знания, тя беше нечий дом. 

На входа ме посрещна вежливо възрастна дама: 

- Добър ден, с какво мога да Ви бъда полезна? 

- Добър ден! – казах аз и изрекох заглавието и автора на книгата, която търся. 

- Имаме я – обърна се и посочи книгата на най-горния рафт, която седеше самотно върху една тясна етажерка, обърната с лице към мен. 

- Чудесно! – зарадвах се толкова много аз – мога ли да я заема за вкъщи? 

- Съжалявам, но е само едно издание и я нямаме на заемна. За жалост и за читалня я нямаме. Можете единствено да си я закупите – тогава видях стикера с цената. Изпитах известно недоумение. Мислех си, че идеята на това място е друга. Но както ѝ да е. Явно никога нямаше да имам възможността да прочета тази книга. Нямах толкова пари. Затова благодарих  и казах, че ще разгледам за други заглавия. Разочаровано се лутах около прецизно подредените книги. Не след дълго се отвори вратата зад мен и оттам излезе възрастен мъж. Съпругът на жената. Това бяха родителите на доцента. Поздравих и продължих да разглеждам. Мъжът започна да нарежда книгите близо до мен и не след дълго ме заговори: 

- Какво търсите, млада госпожице? – след което казах отново коя е книгата, заради която съм отишла. 

- Имаме я – радостно възкликна той. 

- Да, но смятам да се върна друг път за нея. Нали знаете – за такива книги човек трябва да има специална нагласа. Тези книги не могат да се четат на крак. На крак човек може да изяде един мазен дюнер – двамата се засмяхме, а после допълних – но с книгите не е така. За мен по-важното е, че я открих. Днес ще избера книги за мен и сина ми – казах, а той ми помогна да избера подходящите заглавия. След това си поговорихме дълго. Така си тръгнах от библиотеката на доцента. Двамата библиотекари изглеждаха безкрайно доволни и щастливи от факта, че заедно стопанисват това място. Със сигурност всеки, който е влизал в тази тайнствена библиотека е доловил уюта и спокойствието, които излъчват двамата възрастни. Сякаш си бяха намерили мястото, което им е отредено. 

Сезоните отново се смениха. Вятърът завихри сухата пръст от земята и я прати право в лицето ми. Слънцето се показа. Грееше силно. И топло. Сълзи се спуснаха по лицето ми. Библиотеката беше като от сънищата. Онези със знаците, за които разбираме едва след като ни се случат. Бях единствен читател в нея. Библиотеката от друг свят. После се събудих. Странен сън беше. С някой хора ще се срещаме само в сънищата и в писмата си...

П. С. По действителен сън. Само имената са сменени.