Хлопатар в кварталния магазин

Дрезгав глас, червендалесто лице, уникален и единствен по рода си пожълтял от супа мустак. Чорлава, степана и отдавна неподстригвана коса. Високо челото, а под него – големи, ококорени и пъстри на цвят очи, излъчващи лукавост – това е Хлопатар. Гордо и смело стъпва по градските улици. Оглежда се в тях и вижда там себе си. Уютно му е някак, когато наоколо има мръсотия и безпорядък. Допушва поредната цигара и изстрелва фаса на няколко метра пред себе си, за да може след това, преминавайки да го стъпче с овехтелите си обуща. Запътил се е към кварталния магазин за да изпълни заръката на своята ДулЦинея (някога беше дочул от по-интелигентните пияници на съседната маса в близката кръчма да обсъждат някаква си ДулЦинея, така и не разбра какво точно коментираха, но му хареса произношението, въпреки че го беше запомнил грешно. Затова реши така да нарича своята любима, докато я обичаше, след това на галено ѝ казваше просто Она). 

Хлопатар се спира точно пред вратата на магазина и старателно издухва с ръка зелената слуз от носа си. Изчиства се типично по мъжки в ръкава на блузата и след това за по-сигурно забърсва носа си с хоризонтално движение на показалеца на дясната си ръка. Влизайки в магазин „Курелия“ Хлопатар се провиква ентусиазирано, казвайки на продавачката:

-Как си, ма, Верче? Как е тезгяха днес? 

-О, Хлопатаре, ти ли си, бе? Ами как да е, кат всеки ден. Ти как си, тебе за ко та прати Она днес?

Хлопатар днес беше настроен философски и отклони любимата им ежедневна тема за Она, като рекна: 

-Аууу, Верчеее, Верче, остай я ти Она, тя няма да са промени. Но какво знайш ти за живота, ма, Верче? Нищо не знайш, още си младо и зелено. Само парите знайш да разпознаваш. 

Последва кратко мълчание и Хлопатар я попита: 

-Знайш ли до кво прозрение стигнах снощи, докато зобах скришно ракията от Она кукундрела, ма Верче? 

-Ко измисли пак бе, симпатяго, ай казвай бържи – Верчето се усмихна в очакване и премигна свенливо няколко пъти, разхождайки въздългите си мигли пред дълбоките си сини очи. 

-Кат бях млад с пет леа в джоба са напивах кат прасе, пък са с пет леа в джоба са чувствам беден – Хлопатар смръщи вежди, поклати глава, изниза погледа си към гледката през прозореца и прати ъгълчетата на устните си надолу в знак на огорчение и неудовлетворение от живота.

Верчето се усмихна срамежливо под наболия си мустак и рекна: 

-Добре си бяхме ний при бай Тошо. Сега сичко окрадаха, Хлопатарееее, Хлопатаре, онея горе в парламента живот си живеят, а ний тука ни можем една бира да си купим, кат ората – и затръшна с яд парцала, с който чистеше бюрото, витрините, кутията за ресто, сополите и ушната си кал, останала по въздългия нокът на кутрето.

Тъй двамата се спогледаха изпод вежди в знак на безсилие. Всичко това се случи под звуците на романтичните ритми на радио „Веселина“ и двамата ту се поклащаха в такт с ритъма на последния шлагер на Азис, ту изглеждаха замислени върху темата за смисъла на живота.

За пет лева Хлопатар си купи бира и вафла. Остана му ресто, с което си купи две кебапчета от предния ден с 25% намаление за да има да мези. Не останаха пари за заръката на Она и затова взе фиде на вер'сия. Докато с наслада отпиваше от студената бира и с удоволствие премляскваше, прехвърляйки сдъвченото кебапче отлево-надесно, съвсем забравил за своята Дулцинея, телефонът му иззвъня. Мелодията от култово парче на Кондьо – „Доко, доко“, с която звънеше, заглуши радио ритмите, но не повече от писъците, идващи от отсрещната страна на слушалката, покрита с моторно масло: 

-Аре бе, чоджум, докога ш'та чакам? Къде са моташ толкова, бе? Пратих та за фиде, и на фиде стана, бе. Пак ли с она повлекана са задяваш, мръсник неден?

Последва кратко мълчание, разцепващо тишината и Хлопатар рече в своя защита: 

-Чакай ма, една цигара не може човек да изпуши от теб… Аййй, ш'ти… Ето идвам, идв… 

Она тръшна телефона, а Хлопатар тръгна нервно, оставяйки навсякъде диря след себе си. По фасовете, които стрелкаше доволно на земята, човек можеше спокойно да го проследи по пътя натам и обратно. Вървейки, Хлопатар допи бирата от кенчето, смачка го и започна да го подритва по пътя към дома. Току си вкара гол и радостно изсумти, показвайки беззъбието в устата си, току после го ритне по-силно и запрати чак на другия тротоар, при което гръмко изкрещява някоя псувня от кеф. 

И тъй нищо неподозиращият Хлопатар вървеше с бодра крачка и невинно изражение към дома, където го чакаше Она с ятаган и голям арсенал от словесни нападки: 

-Цялата мах'ла говори за вас, глупак с глупаците! Как не та е срам, с оназ повлекана да са задяваш? 

-Стига си ми светила, ма! Отчет ли ша ти давам, че коя си ти, ай' гле'й си супата и ма остави на мира! 

- Ша ти пра'я супа ли? Я бягай она да ти готви, мръсник с мръсниците… 

Илюстрация: https://timesofindia.indiatimes.com 

И тъй както цялата мах'ла разбра за семейните неволи, Она верно с ятагана и завидния арсенал от нецензурни думи изпъди Хлопатар на улицата и заключи портата на къщата. Но това не беше за първи път, затова докато се караха Хлопатар предвидливо прибра от хладилника във вътрешния си джоб шишето с ракия, която бяха варили с бай Тошо и суджука от овче месо, който беше приготвил със собствените си ръце. Седна на бордюра в близост до дома и започна със задоволство да цока от бутилката. Тези моменти за него бяха идилия, защото Она не му даваше да пие от ракията и да ѝ яде от суджука, затова той си крадеше при всеки удобен случай. 

След като Хлопатар изсмука и последната капка ракия, преглътна и последната хапка суджук, изрецитира всички нецензурни думи на няколко езика, които беше научил през живота си досега, потегли към отсрещния бряг на улицата, където беше неговият дом… и Она в него. Ракията вече беше замъглила съзнанието му и това направи първите му опити да прескочи оградата неуспешни. На петия път все пак успя и за щастие се размина само с няколко охлузвания по крайниците. Она беше заключила портата, но не беше заключила вътрешната врата на къщата. Всъщност понеже тази ситуация беше ежедневие, Она умишлено оставяше вратата отключена. Това беше нейното отмъщение за пияния ѝ съпруг, защото тя знаеше, че когато се случи Хлопатар да изпие достатъчно количество алкохол не успяваше да прескочи оградата и нощуваше пред дома им. 

Хлопатар влезе дискретно, или поне колкото му позволяваше състоянието и директно се строполи на своята част от спалнята. Обърна се с лице към Она и стовари дясната си ръка върху нея, обгръщайки тялото ѝ. Она само изсумтя недоволно и го срита в краката, което беше знак, че е навлязъл в личното ѝ пространство и трябва веднага да излезе от него. Това беше повод да си обърнат гръб. Така (не)доволните съпрузи се отдадоха на дълбок сън, забравяйки за дрязгите помежду си, които щяха да ескалират обаче отново на сутринта с пълна сила.

*****

Преди да се роди Хлопатар, майка му смяташе да му даде име, което тя свързваше с редица преуспели мъже. Вярваше в кармата. Беше убедена, че името носи особен заряд. Затова смяташе, че Гената ще бъде едно добро, послушно и умно дете. Ще спечели много златни медали и първи места на състезанията по математика. И ще стане инженер. Когато обаче той се появи на бял свят и майка му чу звънливия му и разрязващ тишината рев реши, че най-подходящото име за него е Хлопатар. Детето дойде с името си. Сякаш някаква висша сила ѝ го беше продумала в онзи момент. Това нейно решение изигра много важна роля в живота на кресливия Хлопатар.

Хлопатар виси винаги на врата на своята Дулцинея, впил се до кръв в него. Той е неизменна част от нейното ежедневие. Досадните шумове, които Хлопатар издава смущават слуха, а от там – съзнанието и спокойствието ѝ. Хлопатар много добре осъзнава своята зависимост към Она, но по независещи от него обстоятелства целият му живот се върти покрай нея. Без нейните напътствия той не би съществувал. Това показва неизбежното за всички свързани с брачни халки – символ на кръговрата на взаимоотношенията в едно семейство, а именно - взаимозависимостта помежду им е толкова задушаваща, че те не биха могли да съществуват поотделно, но и съвместното им съжителство никак не е съвместимо с живота. 

Брачната халка е като колело за хамстер – колкото и устремено и усърдно да бягаш изход няма…