Избрани

*****

Малкият Чипоноско бе изпаднал в беда

на асфалта залисан да отпечата следа. 

Гуми с охота въртеше в захлас, 

засилил се беше по склона в екстаз.

Но над велосипеда изгуби контрол

и тупна по дупе от своя детски престол.

Сълзите горчиви опита да скрие

(нали е голям)

побърза с ръце - лице да закрие.

След миг се изправи. 

Изтупа прахта. 

С листо от смокиня изчисти кръвта. 

Гордо усмихна се леко, 

въздиша по детски няколко пъти тежко.

Потегли въртейки педали с все сила отново, 

и бръмна по баира повторно надолу. 

*****

Жабата подава се от блатото зелено. 

Навън не е вече толкова студено. 

Омазана със слуз и кал,

демонстрира авторитетния си тя вокал.

Цяла зима заровена в земята, 

сега пъчи се под небесата.

Гордо се оглежда, 
пълна с надежда,

че днес ще хапне някоя муха,

ще прати на небето бедната душа.

Кряка, кряка и подскача,

от скок на скок все по-силно вряка. 

Щастлива, че дошла е пролетта,

съвсем забравила безопасността.

В една муха бързокрила се беше тя вглъбила.

Скок-подскок,

кряка-кряк, 

прелита от щастие чак.

Изведнъж нещастие се случи, 

жабата мухата не улучи.

В тоз час мигом змията скочи

и свойте зъби в жабата наточи.

Ех, каква съдба! 

Гонейки своята храна 
да сполети я

злочеста, жабешка беда.

Така змията горда 
и с усмивка 
преглътна жабата сънлива 
в свойта хитра, 
люспеста обвивка. 

*****

Защо хората се раждат

след като отредено им е да умрат?

Биха ли могли да се съпротивляват,

когато времето тиктака 
и чака ги смъртта?

С окови да я вържат

или с нож да я разрежат,

с бръснач да я измъчват

или просто да се примирят.

Животът около смъртта се все навърта

и тя ту го дърпа, 
ту изпуска.

Играе си със огъня,

а в огъня бушува пак смъртта.

Продължаваме ли там нагоре

или потъваме във вечен мрак?

Животът е мистерия,

а загадка е смъртта.

Добро и зло са вечно 
в синхрон,

противоположностите се привличат,

така е с живота 
и смъртта –

неразделни заедно вървят,

хванали се за ръка.

Комбина го играят

напук на вечността.

Ядосвам се, да си призная

и на него, и на нея.

Всичко що животът ни поднася

със замах отнема ни го тя – смъртта.

Животът в мъжки род,

смъртта в женски –

единствени "родители" 
са на човека.

По правило единият родител е благ, добър 
и милостив,

а другият респектира, възпитава,

дори ни всява страх.

По правило животът 
е несправедлив,

а смъртта – жестока.

Единият ни води към победа,

а другият ни тласка към провал. 

*****

Събудих се по изгрев Слънце. 

Птички радостно навън пропяха,

бавно се пробуждаше градът.

Светлината славно

проблясваше през облаци памучни,

звездите сгушиха се да заспят.

Разсънва се планетата

и утринна роса гали нежно крехките листа. 

Дълбоко въздух си поемам

с аромат на сутрешно кафе. 

Поглеждам през прозореца навън,

а там животът гали нежно моите сетива.

На разсъмване…

Разбужда се светът… 

***** 

Април е месецът, 
в който се раждам,

обичам, творя и мечтая.

Април е муза.

През април цъфтят чудеса

и всякакви други неща.

Той е надежда и

цяло знамение за миг се подрежда.

Април.

Различен.

Единствен.

Изпълнен със смисъл...

Ще се видим догодина 
по същото време,

когато пролетта отново земята завземе. 

*****

Дали в мен се крие негоден, съсипан човек,

а може би лудост или просто дете –

Чудо, Индиго или безценен, рядък кристал?

Едва ли на някой му пука за моя

душевно разкъсан чувал.

Дали с горда, привидна усмивка с тълпата се сливам

или просто в ъгъла тихичко хлипам –

фиктивна намирам е всяка човешка обвивка. 

Тъй животът се ражда, 
а друг път умира,

и в тоз миг апогей 
се стоварва над моята

крехка, женска извивка.

Чудо таквоз е животът, чудо и приказ е зная,

Но свършвал там, където започвал безкрая.

Категорично пък мога да кажа,

че тук в таз пъстра планета,

по две, даже по три различни страни

си има всяка житейска монета. 

***** 

Сълзите горчиви в чаша събирам.

В отделен буркан складирам усмивки фалшиви.

Така в гардероба побирам по малко от всяка тревога.

С катинар го заключвам, 
за да не посегнеш към тях.

Заразна е таз болка заляла света. 
Като чума се носи,

иде с дъжда.

Чадър ли ми искаш?

Аз нямам чадър.

За щастливците той е,

че се ползва веднъж. 

***** 

Чакам го.

Търся го.

Мисля за него.

Усещам го. 
Близо е. 

Иска да вкуса от мен.

Наднича от ъгъла,

изпаднал в блаженство.

Нацелил си точка от моето тяло

и стрелка се бързо.

По-бърза обаче оказах се аз.

Размазах комара, 

изпаднал в екстаз. 

*****

Два след полунощ е.

Дъжд се сипе.

Достатъчно силен

за да ме намокри

и достатъчно слаб

за да отмие спомените.

Вървя по улиците. Сама.

Но може би не съвсем.

Нося със себе си егото

и илюзиите си.

Прескачам счупените плочки,

както правих със своите мечти.

Взирам се в далечината,

но там няма никой,

само сянката на пустотата.

Дъжд събаря жълтите листа,

оставя след себе си клони опустели. 

Вървя сама и камъни подритвам

съвсем познато чувство на моето сърце.

Пейката е празна,

където някъде намерих любовта.

Само вятърът минавайки оттам

оставя крехък лъч надежда,

тъй както слънцето показва се

сред гъстата мъгла.

И изгрява ден. 
И заживява пак

светът с дъжда, 
танцувайки с листата,

а с тях и цветовете на дъгата.

Блян за частица обич,

късче топлина,

обгърнато в уют,

озарени от любов и чистота.

Типично!

За след дъжд...

*****  

Прозорец.

Небе без звезди.

Голи, бели стени. 

Разкъсана душевност.

Отвъд небето – мрак.

Няма цвят.

Няма звезди.

Няма мечти. 
И теб те няма. 

Отварям прозореца… и скачам.

И какво от това? 

....................... 

А ти какво си представяш, 

когато затвориш очи? 

*****