Червените обувки с тънък ток

Минаваше полунощ. Очите ѝ натежаваха, но умът не ѝ даваше да заспи. Изведнъж я обгърна усещане за цялост и съвършенство. Удоволствие от ароматна прегръдка с мирис на ванилия, мускус и лек цитрусов полъх. Вратата на къщата не беше заключена. Тя я открехна, и когато влезе погледна вляво, където стоеше старото антре. Преброи до три и след това с наслада отвори широко неговите врати, където бяха наредени обувките на майка ѝ. Тя обожаваше да ги пренарежда отново… и отново, да дефилира в дългия тесен коридор, сякаш е на световния подиум и нищо друго нямаше значение. 

Снимка: Pinterest

Искаше ѝ се да се отдаде изцяло на този момент, затова се опита да не мисли дали това беше типичното момичешко занимание или опит да компенсира липсата, която чувстваше в живота си. Подреждаше, пренареждаше, премисляше, почистваше, изхвърляше и сякаш ставаше все по-голям хаос. Никога не успя да си обясни на какво точно се дължеше усещането за празнота в живота ѝ, което с нищо не можеше да запълни. Чувството беше сякаш барманът по погрешка ѝ беше сипал уиски в безалкохолния коктейл и тя ту беше приятно опиянена, ту отчайващо изпепелена. Вървеше, но не знаеше къде точно отива… просто трябваше да е някоя... някъде.

Коя беше тя? Дълбоките ѝ топли очи издаваха, че тя се луташе между два свята – нейният и този на въздесъщият. Цялата тази досадна история започваше да придобива леко шизофреничен привкус, сякаш всичко беше заложено на карта. Чуваше се шум от женски токчета. Тя вървеше смело с кървавочервените обувки на тънък ток, привидно горда и доволна от себе си. Обувките ѝ бяха големи, колкото голям и широк все още беше светът ѝ, но забелязваше, че колкото повече растеше, толкова по-тесни ѝ ставаха те. Животът сякаш не беше благосклонен към тях. „Белязаните“ винаги бяха някак непривлекателни за околните, обувките имам предвид. От тиктаканията на часовника по тях се бяха появили множество (не)съвършенства. Червените обувки имаха нужда от някои корекции, но нито един обущар не искаше да подобри и удължи живота им. Затова се налагаше да свикват с това и да приемат загубите като малки победи, а несъвършенствата като предимства, колкото ѝ да беше трудно. "Няма нищо по-трудно от борбата… със себе си", си мърмориха те. Обувки! Какво да ги правиш? Всеки чифт е уникален, неповторим, незаменим, безценен и крие своите (не)съвършенства. Пази някои от най-трудно изречените тайни на притежателя си. Крие в себе си и лошите и добрите му страни. Обувките са огледало на човека, който притежават. Негово безмълвно отражение. 

Лява-дясна, лява-дясна… публиката се наслаждаваше на танца на обувките. Пристъпване с левия крак – смело напред, после с десния – плахо назад, потропване – ляв-десен, след това назад и отново напред… досетихте ли се? Музика! Тя им даваше сили, караше ги да затанцуват. В музиката има всичко. Тя е симбиоза от емоции, чувства и съдби. Хора с обувки. Обувки с хора. За всеки един миг има предвидена нота, а с последната идва кулминацията… тъй както танцовият ансамбъл съчетава в себе си танца и емоцията, пресъздавайки го на сцената за жадните души – тези, които не са имали смелостта да нахлузят червените, меки и удобни обувки на тънки токчета. 

Когато ги носеше тя усещаше наоколо уют, спокойствие... Независимо къде се намираше с тях тя си беше у дома. С червените обувки тя чувстваше лекота и танцуваше грациозно на сцената. Те ѝ даваха смелост и увереност. Танцуваше безспирно. Все по-силно, все по-бързо и по-бързо, и все по-завлядяващо, танцуваше...

……………………… 

След миг хореографът гневно се подаде зад кулисите. Беше смръщил вежди и посочи часовника, потупвайки го нервно с показалеца на дясната си ръка. Даваше ѝ знак, че времето на сцената ѝ е към своя край. Трябваше да се раздели със своите любими обувки. Тик-так, тик-так… на раздяла прокапаха сълзи. След миг тя отвори очи. Сърцето ѝ биеше бързо и тъжно. Алармата звънеше. Червените обувки на мама бяха просто сън. Непорочна кражба от друг живот...