Натрапване

11 ноември. 23.23 часа. Не мога да заспя, имам нужда от движение, от живот. Искам да предизвикам съдбата, защото усещам как рутината бавно ме погубва, а бездействието бавно убива същността ми. Нахлузвам любимото тъмносиньо палто и се спускам по булевард Септемврийски, посока градинката на улица Висока поляна. Насочвам се към последната пейка под премигащото, като във филм на ужасите, улично осветление. Студен северен вятър разпилява косата ми. Запалвам цигара, а димът се разнася покрай мен и замъглява очите ми. Взирам се в далечината, където Луната е осветила статична фигура на мъж. Лампата над мен се включи и след секунди отново настана мрак. Силуетът се размърда и потегли устремен право към мен. За миг се разколебах, но адреналинът, който премина по цялото ми тяло ме закова на пейката, в очакване. Нетипично на излизане не взех нищо за самозащита, въпреки това съм готова за съревнование. Знак от съдбата? – не вярвам в това. 

Сега съм уязвима и сама... Очакване, адреналин, страх под лунна светлина. Силуетът е все по-близо и по-близо, и след миг е точно пред мен. Аз и той, силуетът пред мен и аз седнала на пейката срещу него, двамата, сами в сумрака. Не виждам очите, нито лицето му, но усещам пронизващия поглед, който ме гледа с очакване. Изправям се бавно, за да сме равностойни играчи. Не помръдва, оставам неподвижна и аз, докато той не извади ръцете от джобовете на черното си палто. Лампата освети очите му. Проблесна острието на джобната му ножка. Вятърът разкри зловещите черти от лицето му. Капчици пот се стекоха по слепоочието му, които изразяваха вътрешната му борба. Ръцете му потрепериха от желание за разплата. Вдиша тежко и издиша звучно. Забелязах смръщените вежди над присвитите му очи, в които прочетох желанието му за мъст и задоволяване на първичните нагони. Исках да избягам, но вече беше късно, моментът за избор беше пропуснат. Преди да настане отново мрак се вглеждам продължително в очите му в опит да прочета мислите и следващите му действия. Непредвидим противник.

Секунда, минута, две, три, времето сега е неизмерима величина. Предусещам смъртта. Адреналинът премина през тялото ми и нахлу в главата ми, замая ме, точно както първите секунди по време на анестезия. Нож. Съпоставка. Констатация. Предусещане. Облаци скриха Луната. Настана мрак. Уличното осветление отново „заспа“, а с него и натрапчивото дихание потъна в тишината на нощта.