Смисълът
- Напоследък често сънувам все различни сънища, но има един, който се повтаря. Всяка нощ. В момента, в който затворя очи се озовавам седнала върху облак, а усещането, което изпитвам ми напомня на така познатото безгрижие през детството – Радина погледна нагоре с поглед, изпълнен със спомени и продължи – сънувам, че въпреки жаркото слънце, изведнъж започва силна буря и облакът под краката ми бързо изчезва. Падам върху най-високия небостъргач, което ме кара да изпитвам страх... от неизвестното.
Дълго се лутам в търсене на правилния път към входа, който води към вътрешната част на небостъргача. Когато най-накрая намирам стълбище, започвам да слизам надолу, а между етажите се сблъсквам с много и най-различни хора. Преминавам през много трудности и неведнъж искам да се откажа.
Така е в живота – мърморят някои от обитателите, настанили се удобно наоколо – ти да не мислеше, че ще е лесно?
Опитвам се да помогна на който с каквото мога и да оставя нещо след себе си, с което бих улеснила следващите, които ще слязат след мен по стълбите. С всяко стъпало надолу се чувствам все по-уморена и изтощена, точно както в живота. Животът не е възход, а падение, не мислиш ли? – Радина го погледна с големите си очи, а той поклати глава в знак да продължи – точно както в съня ми. Виж, аз мисля, че животът не е нито рай, нито ад. Той е левитиране в междуетажното пространство в търсене... на изхода, на последната врата. Там, пред изхода, обичайно няма навалица от хора и никой не бърза да влиза, т.е. да излиза навън. Хората не се блъскат един в друг, както правят обикновено, по навик, в опит да излязат вкупом навън по най-бързия начин. Чакат търпеливо като че ли в очакване да се случи някое чудо, което да ги насочи към друга врата, не тази към изхода. Нетипично, нали? Животът е очакване... на края, на неизвестното, на ново, по-добро начало, дори и илюзорно. Някакво начало, каквото ѝ да е то. Разбираш ли? – Радина му задаваше въпроси, но толкова се беше вживяла в сюжета на своя сън, че не му даваше време за отговор и ръкомахайки продължи да разказва – а началото всъщност винаги е край. Така си представям аз смисъла на живота, точно както този сън. Спускам се по стълбите, но не с помощ, по задължение или по инерция, а с труд и упоритост, надолу... към изхода, който има вероятност всъщност и да е вход. Запътила съм се устремено към последната врата. Спусък от небето право към земята, в очакване на поглъщане от шепа пръст, завинаги. Вървя отгоре-надолу, от свободата към каторгата, от...
- Много си черногледа, Радина! – я прекъсна той, а тя сбръчка вежди от изумление – ще ти представя другата гледна точка за твоят сън и смисъла му. Говориш, че същественото покрай стълбите, по които слизаш са хората. Замисли се, че в живота си срещаме много хора и някои от тях толкова силно ни докосват, че не можем да преценим дали са човешки същества или ангели. Има нещо особено в тях, нещо топло, уютно, познато, нали? – Радина го слушаше с интерес и поклати глава в знак на съгласие – като огледално отражение, но по-съвършено. Усещането е толкова силно, че ни е страх да ги доближим, а ако не го направим съжаляваме защо сме ги държали толкова далече. Когато дойде моментът да си тръгнат, с тях си тръгва част от нас, остават празнота и хлад. Сякаш преди да паднем от облака някой е направил дисекция на душата ни. Разрязал я е на парчета и я е разпръснал наоколо. Падаме, за да намерим своите парчета душевност, тези които ни принадлежат, за да преоткрием по-безболезнено себе си. Затова неизбежно срещаме разпръснатите парчета някъде по пътя, дори да смятаме, че не сме готови за тях. Тези парчета се разпознават. Наелектризират и се привличат, защото са част от едно цяло. Докато са заедно помежду им се получава взаимственост и взаимозависимост. Изгражда се силна връзка. Всъщност най-точната дума е цялост. Разменят си любов, сила, смиреност, кураж, опит, знания или увереност. И най-вече обич. Но неизбежно идва моментът, в който трябва да се разделят, а след това никога вече не биха могли да бъдат същите онези бездомни парчета душевност. На раздяла няма нужда от думи, няма нужда от „Обичам те“, защото присъствието е заместило думите. То е тази малка подробност, която е казала всичко, докато те са били заедно. Това, Радина, е смисълът на живота.
Радина продължи да го гледа още няколко секунди замислено, с наивния си детски поглед. Преди да се събуди се усмихна и добави – интересна гледна точка. Обичам те и до скоро...
Дълго се лутам в търсене на правилния път към входа, който води към вътрешната част на небостъргача. Когато най-накрая намирам стълбище, започвам да слизам надолу, а между етажите се сблъсквам с много и най-различни хора. Преминавам през много трудности и неведнъж искам да се откажа.
Така е в живота – мърморят някои от обитателите, настанили се удобно наоколо – ти да не мислеше, че ще е лесно?
Опитвам се да помогна на който с каквото мога и да оставя нещо след себе си, с което бих улеснила следващите, които ще слязат след мен по стълбите. С всяко стъпало надолу се чувствам все по-уморена и изтощена, точно както в живота. Животът не е възход, а падение, не мислиш ли? – Радина го погледна с големите си очи, а той поклати глава в знак да продължи – точно както в съня ми. Виж, аз мисля, че животът не е нито рай, нито ад. Той е левитиране в междуетажното пространство в търсене... на изхода, на последната врата. Там, пред изхода, обичайно няма навалица от хора и никой не бърза да влиза, т.е. да излиза навън. Хората не се блъскат един в друг, както правят обикновено, по навик, в опит да излязат вкупом навън по най-бързия начин. Чакат търпеливо като че ли в очакване да се случи някое чудо, което да ги насочи към друга врата, не тази към изхода. Нетипично, нали? Животът е очакване... на края, на неизвестното, на ново, по-добро начало, дори и илюзорно. Някакво начало, каквото ѝ да е то. Разбираш ли? – Радина му задаваше въпроси, но толкова се беше вживяла в сюжета на своя сън, че не му даваше време за отговор и ръкомахайки продължи да разказва – а началото всъщност винаги е край. Така си представям аз смисъла на живота, точно както този сън. Спускам се по стълбите, но не с помощ, по задължение или по инерция, а с труд и упоритост, надолу... към изхода, който има вероятност всъщност и да е вход. Запътила съм се устремено към последната врата. Спусък от небето право към земята, в очакване на поглъщане от шепа пръст, завинаги. Вървя отгоре-надолу, от свободата към каторгата, от...
- Много си черногледа, Радина! – я прекъсна той, а тя сбръчка вежди от изумление – ще ти представя другата гледна точка за твоят сън и смисъла му. Говориш, че същественото покрай стълбите, по които слизаш са хората. Замисли се, че в живота си срещаме много хора и някои от тях толкова силно ни докосват, че не можем да преценим дали са човешки същества или ангели. Има нещо особено в тях, нещо топло, уютно, познато, нали? – Радина го слушаше с интерес и поклати глава в знак на съгласие – като огледално отражение, но по-съвършено. Усещането е толкова силно, че ни е страх да ги доближим, а ако не го направим съжаляваме защо сме ги държали толкова далече. Когато дойде моментът да си тръгнат, с тях си тръгва част от нас, остават празнота и хлад. Сякаш преди да паднем от облака някой е направил дисекция на душата ни. Разрязал я е на парчета и я е разпръснал наоколо. Падаме, за да намерим своите парчета душевност, тези които ни принадлежат, за да преоткрием по-безболезнено себе си. Затова неизбежно срещаме разпръснатите парчета някъде по пътя, дори да смятаме, че не сме готови за тях. Тези парчета се разпознават. Наелектризират и се привличат, защото са част от едно цяло. Докато са заедно помежду им се получава взаимственост и взаимозависимост. Изгражда се силна връзка. Всъщност най-точната дума е цялост. Разменят си любов, сила, смиреност, кураж, опит, знания или увереност. И най-вече обич. Но неизбежно идва моментът, в който трябва да се разделят, а след това никога вече не биха могли да бъдат същите онези бездомни парчета душевност. На раздяла няма нужда от думи, няма нужда от „Обичам те“, защото присъствието е заместило думите. То е тази малка подробност, която е казала всичко, докато те са били заедно. Това, Радина, е смисълът на живота.
Радина продължи да го гледа още няколко секунди замислено, с наивния си детски поглед. Преди да се събуди се усмихна и добави – интересна гледна точка. Обичам те и до скоро...
Коментари
Публикуване на коментар