Ако стъпалата в университета можеха да говорят...

На раздяла ще ви подаря аромат, но не от цветята, а от аромата на онази градина, дълбоко в сърцето, където всеки запазва време за една последна творба. 

Лятото е сезонът, през който стъпалата в университета имат достатъчно време да осмислят случилото се през изминалата учебна година и на есен отново с нови сили да се подредят в добре познатата ни йерархична стълбица на знанието, простираща се чак до петия етаж. 

Ако стъпалата можеха да говорят какво ли щяха да ни разкажат?

„През живота си сме ставали свидетели на много и най-различни истории. Някой от тях са впечатляващи, други са пример за останалите, въпреки че не винаги се говори за тях. Има и такива, които никога не успяхме да запомним, но е факт, че много от обувките, които преминаваха през нас нямаха куража да продължат нагоре, защото преди да се срещнем те вече бяха обезличени и не намираха смисъл в предизвикателствата, нито имаха желание да натрупат нови знания и опит, с които да се изкачат нагоре. Не виждаха полза от нас. Представяте ли си колко бяха глупави? Никога не се бяха замисляли, че ако ни нямаше нас, нямаше да успеят да се изскачат по-високо от долините на неграмотността и първичността. А ако нашата цялост бъде нарушена, или липсват няколко от нас, същността и смисълът ще се променят, нали? Замислете се! От улеснение бихме се превърнали в препятствие и заплаха за преминаващите през нас. 

Чували сме обувките да споделят помежду си, че преди да вземат решение да дойдат тук често са чували изрази, с които близки и познати са се опитали да ги откажат от срещата с нас. Някои ни наричаха глупост, за други бяхме загуба на време, а за трети – смисъл. Всичко зависеше от гледната точка. 

- Погледнете колко лачени и маркови обувки събират прах в големите стари антрета – това са думите на същите тези обувки, които са се отказали от себе си и са потънали дълбоко в зоната си на комфорт, в която единствен приоритет е безделието. То води до тяхното обезличаване и граничи с бавно и мъчително самоубийство на личността. Тези съвети всъщност са удобно оправдание на глупостта. Подобни реплики по-неопитните и неуверени стъпала наизустяваха от собствениците на обувките. 

Знаем, че клишетата са досадни, но в университета ние ставаме преки свидетели как преподаватели и студенти са като едно голямо семейство, в което приоритетът е предаването и усвояване на знания, въпреки погрома на образователната ни система, и въпреки оронването, недооценяването и омаловажаването на работата на преподавателите, която започва да граничи повече с наказание, отколкото с призвание – каза най-опитното стъпало, а другите го слушаха в очакване да изрече следващите думи – а студентите са различни, всеки със своите особености, но пък замислете се, че това дава възможност на преподавателите да покажат своята проницателност и налага индивидуален подход към всеки един студент. Точно както родителите често споделят, че всяко от техните деца е различно от останалите, и към всяко от тях имат различен подход, с който да им помогнат да открият и развият собствения си потенциал. Защото никое дете не трябва да се отказва от таланта си, а за да повярват децата в себе си, първо някой друг трябва да повярва в тях – каза стъпалото, след което продължи – разбрахте ли сега, мили мои стъпалца, от родителите зависи по какъв път ще поеме всяко едно от децата му. По време на образованието по-голяма част от времето на човек преминава вътре, в учебните заведения, и именно учители и преподаватели изземат функцията на родителите. Ето, вижте ни и нас – стъпалата, изглеждаме толкова еднакви, но в същността си сме различни, най-малкото защото всяко следващо е по-нагоре или по-надолу от другото, зависи от гледната точка.“ 

Това, което най-много вълнуваше стъпалата беше какво се случва със собствениците на обувките, след като преминат успешно през последното стъпало.

Докато стъпалата размишляваха върху смисъла на живота, някой ги прекъсна. Часът вече нямаше значение, защото лекцията беше започнала, а тя – студентката, беше закъсняла. Докато прибягваше по стълбите нагоре към петия етаж в опит да прескочи някои от тях, без да забележи един лист хартия се изплъзна от тетрадките, които стискаше с двете си ръце. В такива моменти стъпалата се превръщаха в истински лешояди. Скупчиха се покрай смачканата хартия и започнаха да се карат кой да прочете написаното. След няколко минути суматоха едно от тях започна бавно да чете, а гласът му отекваше чак до петия етаж: В забързаното ежедневие и фактът, че се налага студентите да съчетават няколко ангажимента едновременно, в повечето от тях остава усещането, че не са успели да се възползват пълноценно от всички възможности, които са били пред тях през тези четири години – стъпалата поклатиха глави в знак на съгласие – сега, когато правим тази ретроспекция, бихме искали да благодарим на преподавателите за усърдната работа, отговорността, търпението и вниманието, с които подхождат към своите студенти и да им се извиним, ако е имало случаи на проявено неразбиране или противопоставяне. Младостта е най-доброто извинение за грешките, които правят хората през живота си, но въпреки това не винаги… – часовникът даде знак и затиктака силно, стъпалата отново заеха йерархична позиция и замлъкнаха. Някой слизаше надолу. Беше чистачката, която изтръгна от стъпалата изгубения лист хартия, смачка го и го хвърли в кофата. По изражението ѝ можеха да разберат, че беше ядосана, защото си помисли, че някой небрежно е изхвърлил боклук на земята. Да, за нея изпадналият лист беше поредният боклук, но за стъпалата той беше изключително важен и ценен – хей, хей, почакай малко, не сме го прочели докрай, върни ни го! Спри! Не го изхвърляй! Чуваш ли, върни го! Върни го! – но никой не ги чуваше. Стъпалата никога нямаше да прочетат края на изпуснатия лист хартия, защото в живота винаги остава един непрочетен (неизказан) абзац. Те се погледнаха отново в познатата ни йерархична последователност и започнаха да коментират помежду си: Не вярваме в съдбата, но вероятно това е тя – последва мълчание и след това продължиха – никак не обичаме сбогуванията и сега изпитваме тъга, че трябва да се разделим. През тези четири години, прекарани в университета, ние станахме част от него, въпреки това неусетно дойде време да си тръгнем, и това ни натъжава… 

Знаете ли, че стъпалата в университета често стават свидетели на много и най-различни разговори, а ако можеха да говорят вероятно щяха да ни разкажат различни истории и събития, които са дочули и запомнили. Освен това те винаги се подреждат така, че първите от тях се оказват най-трудни за изкачване, защото поставят основите, по които преминават собствениците на обувките. Като за начало те са по-високи и по-стръмни, пригодени да изпитат упоритостта и издръжливостта на дръзналите да ги изкачат. Напоени са с най-много труд и емоции, затова често дълго време студентите левитират по тях. Мнозина се отказват, защото не могат да преодолеят височините им. Понякога сядат върху някое от стъпалата в знак на безсилие, друг път от огорчение, облекчение или удовлетворение. Има моменти, в които се спъват и падат, ядосват им се, но въпреки това събират сили да продължат нагоре. Стъпка нагоре, после две, една надолу – застой, после пак нагоре – опит, грешка, напътствие, подкрепа, урок, смелост, смисъл, успех. После нахлуха спомени...

Спомняме си веднъж как няколко студентки бяха насядали около нас и си говореха за първите стъпки по пътя към университета. Една от тях сподели, че няколко пъти се е отказвала на прага му и се е връщала обратно в зоната си на комфорт. Най-важните решения се вземат най-трудно, вероятно е така – стъпалата кимнаха в знак на съгласие, а после последва цитиране на думите на студентката от едно от стъпалата: Университетът бележи моите два свята – този преди него, и този след него. Този на псевдолюбовта, заблудата и подчинението, срещу желанието за развитие, пренареждане на приоритетите и преоткриване на себе си. И не случайно правя точно това сравнение. Една трудна, мъчителна и продължителна раздяла с миналото, слагаща началото на един нов етап от живота ми, изпълнен с нови знания, смисъл, малко трудности и тревоги, но и много поводи за усмивки и гордост от постигнатите резултати. Четири години, които съчетаха в себе си много труд, упоритост, напрежение и емоции. Но все пак съм и щастлива, защото си тръгвам променена, с повече опит, знания, по-смирена и уверена. И не съжалявам за избора си. 

*Текстът е вдъхновен и посветен на преподаватели и колеги, с които ме срещна университетът през изминалите четири години.