Писмата до дядо Коледа

Покрай светлите рождественски празници ме беше обзела обичайната еуфория. На моменти леко досадна. Бях излязла на тазгодишен коледен шопинг за поредното безразборно и безсмислено харчене на пари. Торбите вече бяха пълни с най-различни коледни вълшебства и беше време да се прибера у дома. Навън отдавна беше тъмно. Прехвърчаше сняг. От онзи пухкавия, който кара сърцето да се вълнува. Който въпреки че охлажда тялото – стопля душата, защото навява усещане за уют, за семейство... Коледните курабийки на мама и хубавото червено вино на тате. Топлите плетени терлици на баба и поучителните истории на дядо. Хармония между братя и сестри. Усещане за обич, за цялост... Всички дружно на трапезата... щастливи, че са заедно. 

По пътя се натъкнах на едно момиче, седнало на пейка във вече побелелия парк. Какво пък правеше това хлапе в този студ и мрак върху мократа ледена пейка, си помислих. 

Вървях бавно към нея. След като се приближих достатъчно близо спрях и втренчих поглед в лицето ѝ за да се опитам да прочета емоциите, които препускаха в душата ѝ. В ръцете си стискаше тетрадка с красива подвързия, която я предпазваше от ударите на снежинките. Момичето не отделяше поглед нито за миг от нея. Дори не вдигна погледа си към мен, когато се доближих. Почувствах се някак нищожна. Изглежда в нейния свят бяха само тя и тетрадката. Какво ли пишеше в нея? 
Казах: Здравей – последва безразличие – тук е доста тъмно, студено и опасно за дете на твоята възраст. Не те ли е страх? – пак мълчание. 

- Къде са родителите ти? Искаш ли да те придружа до дома? – попитах, след което ме погледна с ярост, а сълзите ѝ започнаха да се стичат безсрамно по лицето ѝ. Изчисти ги нервно с ръка и пак заби поглед в тетрадката. Седнах до нея на пейката, разположих се удобно, и казах: 

- Вероятно се е случило нещо много неприятно, което те кара да си толкова тъжна, Радина – прочетох името ѝ върху тетрадката. Вече бях сигурна, че срещата ни не беше случайна.

- Тъжна съм, защото е Коледа. Мразя Коледа! 

- Но защо? Коледа е вълшебна. Всички деца я обичат и всяка година я чакат с голямо вълнение. Получават много подаръци от белобрадия, защото са били послушни... – думите ми вместо да успокоят малкото момиче я разстроиха още повече, наежи се като едно беззащитно коте и изсъска срещу мен, като ме прекъсна:

- Вълшебствата не съществуват и дядо Коледа не съществува! Всяка година слушам. Много слушам! И го моля винаги за един и същ подарък, но той никога не изпълнява желанието ми. Мразя го! Мразя Коледа! И теб те мразя! Махай се! Не те искам, чуваш ли, не искам никой! Махай се... – а след миг продължи през сълзи – в тази тетрадка събирам писмата, които съм писала до дядо Коледа през всичките тези години. Аз имам едно единствено желание. Нищо друго не искам. Не искам играчки, не искам дрехи, гримове, лакомства или пари. Единственото нещо, което искам е дядо Коледа да ми помогне да си върна мама и тате, защото аз не зная как да го направя, но явно и той не знае. Искам да сме заедно! Да бъдем отново семейство, дори и само за една Коледа, дори и само за един ден или един час. Мама разказваше най-увлекателните приказки на света, а тате имаше най-милата и топла прегръдка, в която винаги ме приютяваше. Но един ден излязоха от вкъщи и повече никога не се прибраха. Баба казва, че на небето отивали първо добрите хора, каквито бяха мама и тате. Тогава аз лоша ли съм?

Студът, който беше завладял тялото ми бавно се плъзна и по душата ми за да ѝ направи дисекция. Студ отвън, студ отвътре... Студът за Радина нямаше значение, тя беше свикнала отдавна с него. Седеше с часове на пейката, на която някога седяха родителите ѝ и я наблюдаваха, докато тя си играеше в парка. Радина чакаше там – на тяхната пейка под небето с надежда и едно единствено желание, поместено в писмата до Дядо Коледа. В тях тя го молеше да направи онова коледно чудо, което малцина деца си пожелават за Коледа. 

А предизвикателството пред дядо Коледа беше да върне времето назад за да предотврати необратимото. 

Ако дядо Коледа не съществува, тогава съществуват ли чудеса?