Сънят

Телефонът с шайба седеше върху масичката във всекидневната, а до него – в библиотеката, беше заел почетно място големият стар указател. 12-годишната Радина понякога запълваше свободното си време като го разглеждаше многократно. Знаеше наизуст хронологичния ред на номерата на всички съседи и изпитваше гордост, когато стигнеше до телефонния номер на своето семейство. Понякога експериментираше, като го набираше от домашния телефон, за да разбере какво ще се случи, когато звънне сама на себе си, но повечето пъти резултатът беше един и същ – 3-13-41 – последва кратък сигнал и връзката се разпадна. 

Опита пак – 3-13-41 – явно днес нямаше да може да проведе смислен разговор с някого по телефона, затова Радина отиде в детската си стая и започна да разглежда отново любимите си вестници и списания. Когато ѝ доскучаеше, вземаше тетрадка и химикал и измисляше сценарий за предаването, на което тя бе водеща. Добре ѝ се получаваше и никак не обичаше някой да прекъсва играта ѝ точно, докато говори по най-интересната тема или пък задава важен въпрос на госта си. 

Спомени от ученическите години

Събота сутрин многочленното семейство се качваше на белия Москвич и потегляше към село, където живееха баба Върбанка и дядо Стойко. Следобед дядото на Радина нарамваше един чувал с пшеница, вземаше я със себе си, и потегляха към мелницата на дядо Стефан. Радина имаше специална връзка с дядо си и когато беше на село прекарваше почти цялото време с него. В мелницата тя изучаваше процеса на мелене от началото до самия му край. Обхождаше цялото хале поне десет пъти, за да се увери, че не е пропуснала някой съществен детайл, който не е забелязала досега. С позволението на дядо си и на дядо Стефчо успяваше да се качи на някои недостижими места, от които можеше с интерес да наблюдава целия процес. 

Върнаха се вкъщи да оставят чувала с брашно и след това отидоха до селската кръчма, за да може Радина да вкуси от любимата си жълта лимонада. Изгнилата дървена врата на кръчмата беше толкова ниска, че човек не би могъл да влезе напълно изправен, но това не важеше за Радина. Тя можеше да влезе и с вдигнати ръце, а това я караше да чувства известна преднина пред по-възрастните. Когато преминаха през прага на кръчмата Радина долови добре познатия мирис на влага, който отстъпваше пред миризмата на кайсиева ракия и запотени мъжки тела. Въздухът вътре беше тежък и тя не разбираше защо прозорецът винаги беше затворен и вместо за проветряване, служеше като дом за семейство паяци. 

Радина и дядо ѝ се запътиха към малката кръгла маса вдясно, върху която можеха да се съберат единствено няколко ракиени чаши и една-две бутилки. Не можеше да се каже дали цветът ѝ някога е бил снежно бял, защото сега беше овехтяла и изглеждаше по-скоро сива. Около масичката се бяха наблъскали един в друг дядо Добри, дядо Боян, дядо Крум и дядо Вълчо. 

- Добре си ни дошъл, Стойко – казаха вкупом те – я да видим коя е тази малка гостенка, която е дошла да ни види – подхвана дядо Боян, като ѝ намигна закачливо – как си моето момиче – запита дядо Добри и свали калпака от главата си, под който се подаде рошавата му, неподстригвана и отдавна немита коса – Радина се скри зад дядо си, усмихна се свенливо и не обели нито дума. След това той седна вдясно, на празния стол, а тя се настани скромно на стола до него. Радина разглеждаше с любопитство обстановката така, сякаш беше влезнала за първи път в селската кръчма. Може би оглеждаше за някакви промени в интериора, но такива не намираше, освен че семейството паяци се беше увеличило с още няколко паячета от последното ѝ посещение. 

Дядото на Радина беше снажен и приветлив мъж с дълбок поглед и благороден характер. Винаги носеше на гърба си едно овехтяло маслено зелено яке. Заради силно развитото му чувство за справедливост често си навличаше проблеми. Обичайно се случваше да злоупотреби с алкохола, но не и когато Радина беше с него. Петимата мъже бързо забравиха за присъствието на детето в кръчмата и започнаха да водят задълбочен разговор, свързан с политическата обстановка в страната, който на моменти преминаваше в спор и изпускане на някоя и друга нецензурна дума. Радина се беше успокоила, че вниманието вече не беше насочено към нея и с наслада отпиваше последните глътки от лимонадата. Беше подпряла ръцете си успоредно на тялото си върху стола  и размахваше  краката си във въздуха. Въртеше главата си с бързи движения наляво и надясно, а дългата ѝ буйна коса се разлистваше около усмивката на лицето ѝ. Както си говореха мъжете  на масата по едно време дядо Крум я погледна и ѝ рече: 

- Ти не слушай какво си говорят тия четиримата, това са мъжки неща. Много си малка още да ги разбереш тези мръсни политически игри – той заглади уверено чорбаджийския си мустак, скръсти ръце, облегна се назад, след което засмука с устни цигарата, като я издърпа на един път чак до филтъра. Като издиша отровата вън от дробовете си се наведе напред и я попита – искаш ли още една лимонада, Радинче – тя отвори широко големите си очи и погледна право в неговите, след това отмести погледа си вдясно, сякаш се замисли, но не даде отговор. Дядо Крум вдигна вежди, кимна с глава и я погледна настоятелно в очакване на отговор – Радина се засрами и се хвърли на врата на дядо си, като го стисна с всичка сила и едва не заплака. Изпитваше известна доза страх от дядо Крум заради строгия му вид и високия тон, с който винаги говореше. Мъжете на масата бързо забравиха за спора и подхвърлиха няколко закачки към дядо ѝ, след което запълниха тишината със смях. Прегръдките на дядо ѝ бяха едни от най-дългите и топли, които Радина получаваше, независимо от повода и мястото. Те бяха от онези прегръдки, които запълват пукнатините на човешката душа и след това дълго време носят топлина в сърцето. Прегръдки, изпълнени с чиста любов – тази между дядо и внуче. 

След като се върнаха от кръчмата, Радина се зае с обичайните си занимания. Отиде на пътеката в градината и започна една по една да надига плочките, за да събира червеи, с които после хранеше кокошките. На следващия ден всичко се повтаряше, а вечерта се качваха на колата и се връщаха в града, където продължаваха с рутинните си задължения. На следващия ден след училище Радина отново с любопитство набра номера – 3-13-41 – този път се случи дългоочакваният разговор – след сигнала се получи микрофония, Радина каза закачливо в слушалката – ало, има ли някой – а отсрещната страна почти едновременно с нея я попита  същото – това се повтори няколко пъти. Радина много се забавляваше на редките случаи, когато успяваше да се свърже по телефона със себе си и започваше искрено да се смее. Когато каза всичко, което си беше наумила постави слушалката на мястото ѝ и се запъти към кухнята. На масата майка ѝ беше оставила бележка, на която имаше списък с продукти, които Радина трябваше да закупи от магазина. Върху бележката имаше пари. Набързо излезе от вкъщи и се запъти към кварталния магазин. Денят изглеждаше по-спокоен от обикновено и не предвещаваше нещо необичайно. Радина пресече кръстовището на спирката на пл. Гривица. Вървеше замислена с поглед забит в списъка с продукти, който държеше с лявата си ръка. Не обръщаше внимание на минувачите наоколо. Изведнъж се чу силен изстрел от отсрещната страна на пътя. Тишината се изпълни с писъци на изплашени жени и деца. Ушите на Радина запищяха. Почувства се безсилна.  Усети топлина върху гърдите си. Студени тръпки преминаха по тялото ѝ и изпусна списъка на земята. След миг краката ѝ умаляха и се свлече на земята. Небето се въртеше, а облаците сякаш слизаха, за да я понесат вместо болнична носилка. Усещаше тялото си тежко и вече нямаше контрол над него. Клепачите ѝ натежаваха. Премигаше бавно. Дишането ѝ се затрудняваше. Поемаше си дълбоко въздух, който не успяваше да изпълни дробовете ѝ докрай. След малко опита отново… вече не можеше… Усещаше адреналина в кръвта си, надигна се, отвори широко очи – навсякъде беше мрак, дишаше затруднено и учестено, а сърцето ѝ препускаше бързо. Пижамата на гърба ѝ беше леденостудена, пропита от студената пот, която беше избила от порите ѝ. Опипа нервно с длани косата и лицето си. Погледна през прозореца, а след това и часовника, който показваше малко след полунощ. Беше 8-ми срещу 9-ти януари. Светна крушката и огледа тялото си. След като установи, че няма опасност за живота ѝ най-накрая дойде на себе си и се върна в реалността. Отпи глътка вода и след малко сърцето ѝ заби с обичайния си ритъм. Седна на стола на терасата и се загледа в премигащите светлини на града. Разходката до магазина беше просто сън – кошмар, който я остави будна до сутринта.