До после, Приятелю...

- Виждаш ли я?

- Не.

- Ей там, най-отпред е. 

- А, да. Видях я. 

- Баща ѝ беше кондуктор. Обичаше да си пийва. Живееше в Преслав. А тя живее горе у махалата. Беше омъжена за Ангел Опърничавия. И него го взе оная с косата. Инсулт. 

- Ти разбра ли, че и Стоян е починал? 

- Да, знам, Павел Манолов и той почина. Докато гледал новините нещо му прилошало и... 

- Да, голям калпазанин беше той. Големи далавери въртеше мръсникът му с мръсник. Господ най-накрая го прибра при себе си. 

- А Пенка помниш ли я? 

- Пенка ли, коя Пенка? Ивановата ли? 

- Не. Пенка бригадирката. 

- А, да. И какво за нея? 

- И тя почина. Животът я очука, очука и я прибра.

- Животът всичките ни изхвърля един по един.

- А ти, Иване, помниш ли Митко? 

- Кой Митко, от казармата ли? 

- Да, същият. Купиха си къща на Оборище. После я събориха. Не знам какво стана. После се бяха преместили някъде близо до нас в махалата. Сега къде са – не знам. Ама чух, че и той е починал. Инфаркт. 

Влезе санитарят:

- Хайде, момчета! Време е. 

- Чу ли, Иване? Време е! 

- Да. Отиваме на тържествено сбогуване с живота. 

- Чу ли? 

- Да, Пешо, чух. Ще продължим разговора на „долния етаж“. Мълчи сега и остави човека да си свърши работата. Погледни колко се старае момчето. 

- Ей, Иване, вярваш ли, че стигнахме до тук? 

- Не. Кой можеше да предположи? Мислех, че с този стрес и нерви ще живея 40-50 години най-много, а в пенсия излязох, че и децата надживях. 

- И аз не вярвах, ама ето, виж къде сме сега. 

- Ние последни ли останахме? 

- Така изглежда. 

- Хубав живот беше… 

- Да, не беше зле, не се оплаквам. 

- Помниш ли, Пешо, когато бяхме деца само жени и коли ни бяха в главите. А що алкохол сме изпили… После като пораснахме малко започнаха болежките. Сещаш ли се веднъж как се бяхме събрали у кръчмата на Стефан, и Крум ни се скара, че само за болести сме говорили? А сега? Виж ни сега… Правим своеобразен разбор на умрелите преди нас. Това прави ли ни късметлии? 

- Не, знам, Иване. Не знам кое е по-добре – да умреш първи или последен, как мислиш? 

- И аз не знам, и май няма значение. Но животът не е никак лош. Ще повторим пак, нали? 

- Е па, иска ли питане?...

Последва кратко мълчание, а след това разговорът продължи. 

- Помниш ли на сватбата с какъв костюм се бях барнал? В цяла София никой друг нямаше такъв. А, Марчето... Марчето беше най-красивата булка. Нежна. Грациозна. Изтънчена. Много ми липсва нейната усмивка и нейната топла милувка, да се сгуши в мен вечер и да усетя диханието ѝ. Цял живот ме гледа като писано яйце. Всичко за нея давах. Още я обичам... Като изляза от тук ще я видя. Всеки път, когато я виждам се влюбвам все повече. Чувствам се сякаш я виждам за първи път. Малко хора могат да се похвалят с такава любов.

- Така си беше. Сега младите нямат ценности...

- А ти чу ли, че Христо Петров и той получил инфаркт? 

- Ау, не, не съм. И какво? 

- И той си замина. 

- Тц, тц, тц... ей, на никой не прощава този живот. 

- Той се беше уредил някъде във Военното. Голям връзкар беше. Добре си поживя. После не го знам къде отиде, а дъщеря му някъде по чужбината замина и там остана. Жена му сега е в старческия дом. Брои дните до срещата с любимия. 

Санитарят им облече вълнени костюми. Постави им по една тържествена папионка. Избръсна ги и вчеса посивелите им коси. Санитарят Стойчо беше отдаден на работата си. Моргата беше целият му живот. Искаше хората да бъдат изпратени подобаващо. Не се боеше от умрелите и дори често им говореше. Вярваше, че така ще намерят покой. Стойчо винаги казваше, че умрелите не могат да правят злини, за разлика от живите. От тях трябва да се страхуваме. На излизане от моргата Иван каза: 

- Пешо, не съм ти казвал, но ти беше добър приятел. Радвам се, че напускаме заедно този живот. 

- Не ставай излишно сантиментален! Нали после ще се видим?

- Да, но държах да ти го кажа.

- И аз те обичам, Приятелю, до после...

- До после, Приятелю…