КОТКОСОЦ*

(С нищо не е злоупотребявано през този век повече, отколкото с понятието КОТКОСОЦ).

Десетоаприлският ден бе мрачен и студен – денят на нейния рожден ден. Камбаните биеха тържествено – чиста случайност. С глава, сгушена в големия, плетен шал тя се шмугна в жилищния вход. Лъхна я мирис на нафталин, сяра и лучена манджа – това значеше само едно – силно централизиране на хора от третата възраст. Радина живееше на седмия етаж. Запъти се нагоре по стълбите. Стените бяха облепени със стари плакати с космати муцуни – някой психопат навярно бе извършил това безумие някога… преди да остарее или полудее, а може би и след това. По пътя нагоре Радина срещаше мнозина от косматите – те бяха съвсем истински. 

Жилищният вход напомняше на филм на ужасите. Тя го наричаше КОТКОВХОД. Косматите бяха окупирали междуетажното пространство и се взираха подозрително в нея, докато преминаваше покрай тях. Котките бяха така позиционирани, че очите им можеха да следят всяка крачка на преминаващите около тях и сякаш си предаваха информацията само с поглед една на друга, гледайки нагоре или надолу към „колегата“ си – всичко зависеше от движението на субекта. 

ГОЛЕМИТЕ КОТКИ ТЕ НАБЛЮДАВАТ – гласяха надписите по стените във входа. Всъщност котките не бяха големи, истината беше, че бяха ужасно дебели, защото бабичките ги хранеха неконтролируемо и безспирно. Когато ставаше въпрос за котки никой не смееше да ги нарече дебели. Не беше КОТКОРЕКТНО. 

Полицията на котките следеше за нарушения КОТКОСТОПАНИТЕ през цялото време. Човек трябваше да живее с тази ситуация. КОТКОСОЦА го задължаваше. 

От апартамента на баба Станка се чуваше шум и грачене на полуумряла от глад котка. КОТКОЖИВОТЪТ беше една мимолетна авантюра с грешните, блаженство за косматите и ужас за човечеството в размножителния период на котките. 

Радина се подаде от балкона на кутийката, в която живееше. Всичко изглеждаше някак цветно с изключение на муцуните с големи черни мустаци, които се подаваха от всеки ъгъл и от всяка фасада. ГОЛЕМИТЕ КОТКИ ТЕ НАБЛЮДАВАТ, гласяха надписите наоколо, които пронизваха проницателния ум на Радина. Долу, пред КОТКОБЛОКА, на един от гаражите, който беше собственост на дядо Арнолд и баба Агнес, собственоръчно беше изписан надпис с черна блажна боя: КОТКОСОЦ. Дядо Арнолд и баба Агнес бяха от онова поколение с модерни имена и кучета за домашни любимци, но израснали в семейство отдадено изцяло на КОТКОСОЦ-а, затова можеше да се каже, че те водеха двойствен живот. Радина си сипа ДЖИН ЗАВОЙ и се разположи удобно на дивана в хола, а до нея се беше излегнал добрият стар черириног приятел - Джулай.

Радина разцъка каналите на телевизора и не след дълго яростно захвърли дистанционното на земята, след като установи, че от екрана се подава единствено лика на котарака Гестапо, който беше главатар на МИНИСТЕРСТВОТО НА КОТКИТЕ, накратко – МИНИКОТ. 

Непрестанното разгонено мяукане на Гестапо разрязваше уличната тишина и караше Джулай да лае безспирно. Мяукането на Гестапо бе преминало в същинско блеене и за миг лицето му придобиваше изражение на истински звяр. Пронизващите крясъци кънтяха безспирно в главата на Радина. Лозунгът на МИНИКОТ беше: 

МЯУКАНЕТО Е ТИШИНА
ПИЛЕШКОТО Е МИРАЖ

КОТЕШКИТЕ НОКТИ СА СИЛА

Радина затвори шумоизолиращия прозорец и се отдаде на творческо писане. Плъзгайки химикала по бялата хартия, неустно забеляза, че ръката ѝ беше изписала с големи букви: 

ДОЛУ ГОЛЕМИТЕ КОТКИ

ДОЛУ ГОЛЕМИТЕ КОТКИ

ДОЛУ ГОЛЕМИТЕ КОТКИ

Ако бабичките видеха записките ѝ щяха да я разпънат на кръст пред блока и публично да я линчуват и да я замерят с гранули за котки от крокодил или консерва за котки с хлебарки в собствен сос. За миг се поколеба дали да не откъсне листите, но след това овладя страха си, защото знаеше, че бабичките не биха могли да прочетат нищо, ако наблизко нямаше диоптрични очила. Изведнъж някой натисна звънеца от външната страна. Радина побърза да скрие записките си и се запъти към вратата. Беше баба Анджи, която живееше в апартамента по средата на етажа: 

- Радинче, ще можеш ли да отвориш тази консерва, бабе, че нямам сили, а Адолфкот е прегладнял – Радина погледна в краката на бабата, където видя оранжевия котарак да се умилква безспирно, като потрепваше с опашка от мисълта за предстоящото пиршество и поглеждаше Радина с присвити очи. 

- Разбира се, бабо Анджи, бих ли могла да ти откажа? – Радина взе консервата и се запъти към кухнята, за да я отвори. В този момент Адолфкот се шмугна в дома ѝ, а след него нахълта представителна рота от гладни котки. Адолфкот се качи на масата и нападна остатъците от сандвича с шунка, Дебеланкот беше толкова трътлест, че преминавайки покрай саксията с алое я бутна, при което тя падна на земята и се счупи, а след това той се заклещи между двата крака на стола. Нафталинкот пък побърза да нагризе кухненското канапе, а Орининкот с наслада маркира с жълта телесна течност навсякъде, където успя да мине.  Единствено Джулай се беше скрил под масата от страх и скимтеше. 

- По дяволите – каза Радина и едва сдържа гнева си – с тези котки животът на баба Анджи вероятно е същински ужас, си помисли тя. Сегашните котки бяха неконтролируеми и с помощта на новоизлюпилите се Ненахранени Котешки Огранизации (НКО-та) котките се превръщаха в истински върколаци. 

Преди години – преди колко ли?, навярно седем – Радина беше сънувала, че минава през тъмно като в пещера междуетажно пространство. И както си вървеше, някой, седнал отстрани, държейки здраво каишката на озверелия си пинчер, ѝ прошепна:  „Ще се срещнем там, където няма котки.“

Когато Радина изпрати баба Анджи, хвърли поглед към междуетажното пространство, където видя дребен, досаден, със сплъстена козина, бял котарак да се бори неуморно с един наръфан вестник. 

Видът му беше такъв, сякаш се мъчеше да остане единствен обитател във входа. Белият вдигна глава и очите му светнаха враждебно към Радина. Тя рядко виждаше белия котарак и не знаеше какво да очаква от него. В междуетажното пространство имаше доста котки, имената, на които Радина не знаеше. 

Радина работеше като репортер за радио „РАДИОКОТ“. Ресорът ѝ бяха котешките новини. Редакторът често я караше да ги пренаписва, така както щяха да са изгодни за МИНИКОТ. Статиите се пишеха изцяло на КОТКОГОВОР. През обедната почивка Радина пишеше в дневника си: 

Беше преди три години. Случи се в късната вечер в тясна странична уличка, близо до една от големите гари. Тя стоеше до някакъв вход под мъждива улична лампа. Муцуната ѝ беше чиста и силно окосмена. Всъщност именно това ме привлече в нея. На улицата нямаше жива душа, нямаше и бабички. Котката измяука два пъти. Аз…

Беше ѝ трудно да продължи. Затвори очи и затисна с пръсти клепачите си, като се опита да изтръгне образа, който постоянно я преследваше. Пое дъх и продължи да пише: 

Запътих се към нея и когато бях достатъчно близо спрях. Погледнах я. Тя...

Радина стисна зъби,спомняйки си котката от входа до гарата. След това довърши: 

Ако имаше някаква надежда, тя е в котките.

Затвори дневника. Котката от двора на РАДИОКОТ замяука неистово. Гласът ѝ се набиваше в мозъка на Радина като нащърбени парчета стъкло. С малко повече успех се опита да извика в съзнанието си образа на гласът от съня ѝ: Ще се срещнем там, където няма котки – беше ѝ прошепнал той. В съзнанието ѝ изплуваха образите на ГОЛЕМИТЕ КОТКИ и изместиха гласа от съня. 

Няколко дни по-рано Радина излезе от дома си и се втренчи в котката между етажите. Тя я гледаше с иронична усмивка под тъмните си мустаци и започна да мяука неуморно. Като тежък погребален звън Радина си спомни лозунга на МИНИКОТ: 

МЯУКАНЕТО Е ТИШИНА

ПИЛЕШКОТО Е МИРАЖ

КОТЕШКИТЕ НОКТИ СА СИЛА

*КОТКОСОЦ е вдъхновен от романа „1984“ и няколко котки – някои от тях на снимките.