Гневът на Морето и неговите пазители

Вятърът се беше унесъл в сладка следобедна дрямка. Слънцето се усмихваше свенливо отвисоко и галеше с лъчите си високите скали. Пясъкът гъделичкаше топлите и любвеобилни вълни на Морето, а Рибките танцуваха под водата и прескачаха вълните в синхрон. Белите бузки на Облаците пухкавееха безгрижно горе в Небето, а в този момент Гларусът подскачаше дяволито върху брега на Морето и през смях го подканваше да се включи в традиционната им игра: 

- Хей, Моренце, ето ме – тук съм! Какво ти става? Не ме ли виждаш? Хайде, хвани ме, хвани ме… във весели игри Морето и неговите приятели прекарваха времето си заедно. Те изглеждаха толкова безгрижни, че никой не можеше да предположи, че нещо би могло да помрачи щастието им и да накара пазителите на Морето да си тръгнат. 

- Само още една крачка и ще намокря самодоволната ти човка – се заканваше Морето, докато се опитваше с вълните си да достигне Гларуса. Смехът им се удряше в Скалите, а те го връщаха обратно отново и отново... 

Тъй както се бяха захласнали в играта, внезапно Небето притъмня, ураганен Вятър задуха, а на дъното на Морето се случваше нещо необичайно – под повърхността му теченията се блъскаха едно в друго, а даровете на Природата неусетно го напускаха. 

- Моля те, Моренце, помогни ми, не ме оставяй, моля те… - крещеше зловещо един стар Кит, който пътуваше чак от Атлантическия океан и за кратко обитаваше дъното на Морето. Голяма мрежа от найлони го беше хванала в капан. 

- Тук съм, не се отказвай, обещавам, че ще ти помогна, дръж се! Чуваш ли ме? Дръж се… – безпомощното Море през сълзи се опитваше да вдъхне кураж на Кита, докато виждаше как силите му го напускат. След изтощителна борба Кита вече беше на ръба на силите си и не след дълго беззащитното му тяло се понесе по вълните. Подобни ситуации бяха ежедневие от дълго време насам, а водата в Морето ставаше все по-мътна и все по-мръсна, все по-тъжна и все по-опасна... 

Неусетно смехът се превръщаше в неутешим плач. Животът на дъното на Морето гаснеше бавно, както цигарените угарки, които пластмасовите обитатели захвърляха на повърхността му. Пластмасовите бяха завзели Планетата и използваха всичките ѝ дарове неохотно, а на повърхността ѝ бяха издигнали стотици хиляди фабрики за душевни отпадъци, голяма част от които достигаха до дъното на Морето и задръстваха душата му. Пластмасовите толкова много бяха подвластни на пластмасовите си амбиции, че самите те вече бяха започнали да се превръщат в пластмаса – и тялом, и духом. Те бяха заобиколени от пластмасови предмети, от пластмасови къщи, от пластмасови уреди, от пластмасови аксесоари, пластмасови храни, пластмасови чувства и пластмасови усмивки. Затова приятелите на Морето съвсем заслужено ги наричаха пластмасови обитатели. От пазители на Морето, пластмасовите обитатели се бяха превърнали в негови разрушители. Изглеждаше, че нищо не можеше да ги спре, а онези от тях, които разбираха болката на Морето бяха малцина. 

- Не може да продължава повече така! Трябва да решим как ще действаме, за да почистим дъното на Морето. В противен случай не ни очаква нищо добро – каза от трибуната г-н Наивник – един от водачите на екипа, който работеше усилено в защита на дъното на Морето. 

- Как смятате, че ще стане това? Ще спрем пластмасовата икономика? Ще заличим толкова много труд – трудът на предците ни? Ще оставим хиляди пластмасови обитатели без препитание? Кажете как, г-н Наивник, как ще го направим!? – го нападна опонента му – мистър Найлон, който имаше предприятие за производство на душевни отпадъци и допълни – без предприятия за душевни отпадъци не бихме оцелели. Кое е по-важно – да останем живи и да осигурим добро бъдеще за децата ни или да опазим някакво си Море и някаква си Планета? – с досада и пренебрежение вдигна ръка, а в залата настана хаос, породен от спорове между двете групи пластмасови обитатели с противоположни мнения. Г-н Наивник се намеси преди да стигнат до крайности, като заговори силно на микрофона и след миг в залата настана тишина, а гласът му отново се чу: 

- На първо време ще закрием всички предприятия за душевни отпадъци – отговори той, а мистър Найлон грубо го прекъсна: 

- Г-н Наивник, наясно ли сте какви загуби ще трябва да понесем, ако спрем производството на душевни отпадъци? Освен това – съгласете се, че с нищо не бихме могли да ги заменим. Или Вие искате да се върнем в праисторията и да рисуваме из Пещерите? – заядливо зададе въпроса си той, а г-н Наивник пренебрегна грубия му тон и продължи – тъй като годишно предприятията произвеждат над пет милиона тона душевни отпадъци, а през изминалата година стана ясно, че почти половината от тях достигат до дъното на Морето и не само – достигат и до Океана, и до цялата Планета – смятам, че тази статистика трябва силно да ни притеснява, затова предлагам след като закрием всички предприятия за душевни отпадъци да изградим първата в историята на пластмасовите обитатели – Фабрика на Любовта. Там всички ние, вместо да изхвърляме душевните си отпадъци безразборно и голяма част от тях да достигат до дъното на Морето, ще имаме възможността да ги споделяме и преработваме, като по този начин ще избегнем замърсяването на Планетата с нашите пластмасови останки душевност. След това отново всички ние – заедно, ще пречистим дъното на Морето и по този начин ще излекуваме гневът му. Така ще успокоим бурните му вълни и ще накараме приятелите му да се върнат отново при него. Ще бъде трудно, но не и невъзможно… 

Докато пластмасовите се опитваха да вземат правилното решение Морето страдаше и плачеше. То беше тъжно и огорчено от отношението на пластмасовите обитатели и безразборното зариване на дъното му с техните душевни отпадъци. Чувстваше се безпомощно, а това бавно събуждаше в него гневът, който предизвикваше бури на дъното му. Морето се бунтуваше с все сила, но борбата ставаше все по-трудна и мъчителна. Дори и приятелите му вече трудно устояваха на гнева му... 

- Моренце, искам всичко да бъде както преди. Нека отново да играем! Хайде – ти гониш – каза последният Гларус с надежда да помогне на Морето. 

- Късно е вече, вълните са по-силни от мен. Отивай си! Не искам да те нараня! Отивай надалеч, докато не е станало твърде късно за теб – проплака Морето и започна да става все по-бурно. Голямо цунами се зададе от дъното му и премина отвъд бетоновия тетрапод. Страхът, който се надигаше в Гларуса, гледайки как Морето удря с все сила вълните си, го накара да излети колкото може по-бързо. Летеше безспирно докъдето му стигнат силите. След това се спря на една висока Скала в далечината и погледна назад – към Морето. От гледката горчиви сълзи прокапаха от очите му, а сърцето му спря за миг – Морето беше неутешимо, а неговата майка – Планетата, се чувстваше безсилна. 

- Не се притеснявай, мило мое Моренце, аз съм твоя майка и винаги ще бъда до теб! Двамата заедно ще се справим, но трябва да бъдем силни и да не се отказваме – каза майката в опит да вдъхне сили на своето дете, а Морето се сгуши в нея и прошепна: 

- Не разбирам защо пластмасовите обитатели ме нараняват толкова много и ми отнемат най-ценното – дъното на моята душа!? Какво лошо съм им направило? Аз толкова много ги обичам… 

Океанът дочу разговора между по-малкото си братче и майка им. Болката на Морето му беше добре позната, защото той от години се бореше с душевните отпадъци на пластмасовите хора. Океанът прегърна Морето в своята топла вълна. Майката погали своите рожби и ги притисна силно към себе си, а Морето допълни: 

- Чувало съм пластмасовите да казват, че няма незаменими пластмасови обитатели, вероятно и с Моретата е така. Няма незаменимо Море! И без мен Светът ще продължи да съществува. На мое място ще се появят друг Живот и друго по-добро Море! 

- Не, детето ми, никой никога няма да може да те замени, защото без пластмасовите обитатели Светът ще продължи да съществува, но без теб, без Океанът и без мен това не би било възможно… – едва прошепна майката, а болката, която изпитваше разкъсваше душата ѝ. Това предизвика на повърхността на Планетата стотици земетресения, които нарушиха прецизния пластмасов свят. Единствено пред нейния гняв пластмасовите обитатели се чувстваха безсилни и нищожни, и бяха готови за миг да се откажат от пластмасовия си живот, но не след дълго всичко продължаваше постарому. 

Морето вече беше задръстено от амбициите на пластмасовите обитатели, които искаха да бъдат единствени владетели на Планетата и безразсъдно унищожаваха даровете ѝ. То беше неутешимо и вече трудно понасяше вредата, която му нанасяха пластмасовите. Болката и огорчението бавно се превръщаха в неудържим гняв. Ден и нощ то се бореше с него, разбивайки неутешимите си вълни върху непоклатимия тетрапод, който безотказно защитаваше брега на пластмасовите, докато един ден гневът напълно го завладя. Морето беше толкова гневно, че единствените мисли идващи от дъното на замърсената му душа, оставяха усещане за прокоба. То удряше вълните си все по-силно и по-силно… От гневните вълни приятелите на Морето започнаха един по един да се оттеглят. Облаците се страхуваха да преминават край него, защото рискуваха неудържимите вълни да ги достигнат и с това да загубят живота си. 

- Моренце, не позволявай на пластмасовите да ни разделят! И този път ще успеем да се преборим с трудностите и заедно ще се опитаме да възстановим дъното на душата ти – казаха през сълзи Облаците, а в сърцата им забушува електричество. 

- Късно е вече – Морето утихна за миг – гневът е завладял дъното на душата ми и е по-силен от мен. Вървете си, преди да сте пострадали… 

Развихри се страшна буря от горчивите сълзи на Облаците и неутешимата душа на Морето. За Гларусите брегът вече не беше тъй привлекателен – хиляди от тях бяха погълнати завинаги от гневът на Морето. Рибите се превръщаха в морска пяна. Слънцето бавно угасваше, Пясъкът се оттеглеше все по-далеч, а пластмасовите се събираха стотици пъти за да обсъдят колко тона бетон ще им е необходим, за да се предпазят от ударите на Морето и да заглушат пронизващия вой, който се чуваше от дълбините на замърсената му душа. А за Морето оставаше единствено да чака… да чака своето спасение…