DARya

Той отвори очи. Беше сутрин. Поредният шибан ден. От онези, в които усещаше тежест в душата си, която се съпротивляваше вътре в него и сякаш му казваше: „Пусни ме да си ходя, нещастник такъв! Ако знаех, че ще излезеш толкова безполезен боклук никога нямаше да се обвържа с теб!“ Тежеше му, сякаш носеше цялата болка, тъга и нещастие на света вътре в себе си. Ден, в който му се искаше никога повече да не беше ставал от леглото. В който му се искаше да не беше го събудила алармата. Поредният ден, в който осъзнаваше какъв страхливец е. В който си даваше сметка, че нищо нямаше смисъл, но въпреки това все още имаше сили да продължи. Всъщност не, нямаше сили, това което го държеше жив беше страхът. Страхът крепи човека. Той е последното нещо, което умира в него. Не надеждата. Не любовта. Не вярата. След като си отиде страхът след него си отива и животът. А после и човекът.  Вечерта с компанията се бяхме събрали в кръчмата на Цецо за по бира. Стенли свиреше на китарата и пееше, а ние припявахме

Лично творчество  Може би нещо глупаво в този ред на мисли: "От нас да знаете - красотата няма да спаси света, напротив - ще го погуби" или "може да сме красиви, но това не означава, че сме щастливи", "красотата винаги носи страдание", или ли пък "погледнете нашата метаморфоза. Бихме казали така - за да разгърнеш потенциала си и да повярваш във възможностите си е нужно само един човек да повярва в теб и да те насочи по правилния път. В противен случай би умрял бавно и мъчително от ударите в стъклото в търсене на правилния път към отворения прозорец." Но пеперудите не могат да говорят, затова нищо няма да ви кажат и нищо няма да научите от тях, само ще ви оставят да се наслаждавате на красотата им. Поне това все още може... 🦋  

Във въздуха се носи аромат на печен пипер. Лютеница. Туршия. И ракия. Гората опустява.  Листата запълват сивите дупки.  Лястовичките се сбогуват с песен. Скоро снежинки ще скрият усмивката на слънцето.  Любовта към лятото заспива зимен сън. Довиждане, до август...