Мъжете също страдат

Той отвори очи. Беше сутрин. Поредният шибан ден. От онези, в които усещаше тежест в душата си, която се съпротивляваше вътре в него и сякаш му казваше: „Пусни ме да си ходя, нещастник такъв! Ако знаех, че ще излезеш толкова безполезен боклук никога нямаше да се обвържа с теб!“ Тежеше му, сякаш носеше цялата болка, тъга и нещастие на света вътре в себе си. Ден, в който му се искаше никога повече да не беше ставал от леглото. В който му се искаше да не беше го събудила алармата. Поредният ден, в който осъзнаваше какъв страхливец е. В който си даваше сметка, че нищо нямаше смисъл, но въпреки това все още имаше сили да продължи. Всъщност не, нямаше сили, това което го държеше жив беше страхът. Страхът крепи човека. Той е последното нещо, което умира в него. Не надеждата. Не любовта. Не вярата. След като си отиде страхът след него си отива и животът. А после и човекът. 

Вечерта с компанията се бяхме събрали в кръчмата на Цецо за по бира. Стенли свиреше на китарата и пееше, а ние припявахме с него. Тръгнах си рано, защото на другия ден бях на работа. Стенли живееше на съседната улица. На следващата вечер след работа реших да се отбия у тях. Сметнах, че не е нужно дори да му звъня, за да го питам дали иска да се видим, защото, докато бяхме при Цецо каза, че следващата вечер ще ни лиши от компанията си в кръчмата и ще си остане у дома. Денят ми беше ужасен и имах нужда да поговоря точно с него насаме. Не знам как го правеше, но винаги успяваше да намери точните думи. Винаги знаеше какво и как да ми каже. Стенли беше проницател. Беше човек с вродени мъдрост и доброта. Всеотдаен. Винаги готов да помогне на всеки, изпаднал в беда. Беше инициатор на не една и две благотворителни кампании.

„След няколко месеца ще дойде месецът на благотворителността – декември. Когато всички се надпреварват да мерят добрите си дела. Когато с благотворителност изкупуват греховете си. Думата БЛАГО/ТВОРИ/ТЕЛНОСТ е натоварена със смисъла, че човек има удоволствието да се възползва от възможността да твори благи дела. Да прави добри дела. Добротата е спонтанен акт. Навсякъде, по всяко време, във всеки един момент. Решаваш и го правиш. Без предварителни уговорки, премисляния и пресмятания. Без излишни въпроси. Без да чакаш някой да те потърси, за да му подадеш ръка. Понякога е добре да си замълчиш за сторената доброта, друг път е по-добре да разкажеш на другите. Да им напомниш как се прави. Да имат образец. За да не забравят. Ако добротата беше заразна, като вирус, сега всички щяхме да сме болни. Щастливо болни“, така казваше Стенли. 

Позвъних на вратата, но никой не отвори. Отвътре се чуваше телевизорът. Звъннах му на мобилния, но не вдигна. Реших да почакам отвън. Чу се силен трясък, а после крясък. Сърцето ми запрепуска. Явно беше вътре и нещо се случваше с него. Започнах да звъня настоятелно и да  блъскам по вратата, да се опитвам да отворя: “Стенли, вътре ли си? Отвори вратата! Знам, че си там. Чуваш ли? Стенли? Аз съм. Моля те, отвори ми!“ Блъсках по вратата. Беше заключена. Сетих се, че имах ключ за у тях на моята връзка с ключове. Беше ми го дал, защото се случваше понякога дълго да отсъства и искаше някой да наглежда дома му. Отключих и влезнах първо в банята, кухнята и след това в хола. Навсякъде беше хаос. В хола имаше множество стъкла по земята. Холната маса беше счупена. Леглото беше разхвърляно. Телевизорът беше на земята, заедно с всичко, което можеше да се счупи и събори. Стенли беше легнал в ъгъла на хола, свит на кълбо с ръце обгръщащи корема му. Изглеждаше така, сякаш изпитваше непоносима болка. Изглеждаше болезнено. Ридаеше. „Стенли, добре ли си? Какво е станало?“, отидох до него и се опитах да му помогна: „Стенли, какво има? Боли ли те нещо? Кажи ми!" Може би искаше да каже какво му е, но изглеждаше така, сякаш нямаше сили да говори. Само плачеше. Без сълзи, с душа… Никога през живота си не бях виждала мъж в толкова безпомощно състояние. Прегърнах го силно. Бях наясно, че му е трудно и има проблеми.  Понякога споделяше, че не се чувства добре. Имаше нужда да поговори с някого. Подхвърлял ми е, че не вижда смисъл да живее и предпочита да умре, че дори знае как ще го направи един ден. Той си правеше планове. 

Когато в човек се роди желанието да сложи край на живота си, то това винаги е премисляно, дълго жадувано и планувано. Смелост, трупана с години. Желание, което нараства всеки ден, всеки път, когато те предадат, когато ти обърнат гръб, когато усетиш горчивината. Тогава бях му казала нещо в този ред на мисли, че всичко ще се нареди и, че си има нас – приятелите му, и ние ще бъдем до него, каквото и да се случва. Че някой ден отново ще е истински щастлив, ще има човек до себе си, който да го обича и ще се върне отново към музиката. Но Стенли нямаше нужда от това. Той знаеше, че нито едно от тези обещания няма да се случат. Имаше нужда от човек, с който да поговори. Да проведе смислен и задълбочен разговор. И то не еднократно. Истината е, че ние не знаехме как да му помогнем. А и той май беше правил твърде много опити и вече отбягваше тази тема. Явно не получаваше от нас това, от което имаше нужда душата му. 

Познавах Стенли още от ученическите си години. Бяхме в един клас. Беше умно, но затворено в себе си дете. Родителите му се бяха развели още докато беше малък. Стенли избягваше да говори на тази тема, но знаех, че баща му ежедневно пребивал майка му, докато един ден просто не я убил. Биел и него. Изнасилвал ги. Сега баща му е в затвора, а Стенли живее със спомените. 

Стенли беше сам. Опитваше се да следва мечтите си. Той беше вокалист в училищната рок банда. Имаше талант и потенциал в него. Всички го знаехме, чувахме и виждахме. Мечтата му беше да учи поп и джаз пеене. Яви се на изпит, но не беше приет. Мисля, че го преживя тежко. Записа някаква друга специалност, колкото да отбие номера, но му беше все тая какво ще се случи. Дълго време се опитваше да си пробие път в музикалния бранш, но това се оказа не лека задача. В музикалната гилдия беше по-лесно да се работи с вече утвърдени имена. При тях беше хлябът. Такива като Стенли ги завърташе обществената центрофуга и ги поглъщаше. 

Пътищата ни се разделиха за кратко след като той замина на студентска бригада, а аз останах тук да търся своето място в живота. Стенли започна работа в някаква ферма в Англия. Отиде да бере марули. Искаше да спечели пари и да си осигури сигурност в живота. Искаше свой дом, тъй като в България живееше под наем. Дълги години го нямаше. Чувахме се понякога по телефона. От разговорите ни знаех, че там животът не му харесваше и искаше да се прибере, въпреки че се беше издигнал до мениджър във фирмата, в която работеше и беше успял да се дипломира в един от най-престижните университети в Лондон. 

Когато се прибра в България се задоми. Купиха си жилище в близост до вкъщи. Роди им се дете, а не след дълго и още едно – момиче и момче. Животът им отстрани изглеждаше като приказка. Много хора им се възхищаваха и искаха да приличат на тях. Да имат тяхното щастие, техния живот, техните пари, тяхното семейство... Всичко изглеждаше наред, докато един ден жена му си събра багажа, взе децата със себе си и си тръгна. Причината, която я накарало да вземе това решение била, че Стенли бил изключително раним, чувствителен и безличен мъж. Тя не искала такова мекотело до себе си. Нямала вече сили постоянно да го утешавала и да търпяла депресивните му състояния. Затова решила, че е време да се разделят, а и в живота си вече имала истински мъж. 

Беше изключително драматична раздяла. Не предполагах, че имат толкова проблеми. Водиха дела за попечителство. Съпругата му използваше всякакви методи, за да настрои децата срещу Стенли. И успя. Те не искаха да чуят за него. Неприязънта, която изпитваха вече не можеше да се трансформира в любов. За тях Стенли беше злодеят. Това го измъчваше. Беше започнал да посещава психотерапевт, но прекрати консултациите, защото смяташе, че си губи времето. Според него психотерапевтът прилагал единствено заучени терапии без да вникне в същността на проблема му. „Казва ми неща, които съм чувал от всеки друг или които аз зная много преди да ида при него и нямам нужда да плащам на някой, за да ми ги казва отново. Не чувствам, че има смисъл от срещите ни и, че той успява да внесе светлина в съзнанието ми и има капацитета да излекува душата ми“, ми каза веднъж Стенли. 

В някакъв период от живота си беше започнал да злоупотребява с различни опиати, така успяваше да притъпи чувството за безполезност и отчаяние, дори мисля, че в един момент е вземал и наркотици. Цецо ми каза, че по време на една от командировките си Стенли всъщност е бил в клиника за наркозависими, където се е лекувал. 

Той отвори очи. Беше нощ. Предстоеше поредният шибан ден. От онези, в които усещаше тежест в душата си, която се съпротивляваше вътре в него и сякаш му казваше: „Пусни ме да си ходя, нещастник такъв! Ако знаех, че ще излезеш толкова безполезен боклук никога нямаше да се обвържа с теб!“ Тежеше му, сякаш носеше цялата болка, тъга и нещастие на света вътре в себе си. Ден, в който му се искаше никога повече да не беше ставал от леглото. В който му се искаше да не беше го събудила алармата. Поредният ден, в който осъзнаваше какъв страхливец е. В който си даваше сметка, че нищо нямаше смисъл. В който отново не намери отговорите на въпросите, които си задаваше. Не разбираше живота. Не разбираше хората. Нищо не му доставяше радост и вече нямаше сили да продължи. Беше преодолял страха си. Това щеше да бъде краят на мъките. Стана от леглото и отиде да си вземе душ. Сложи ключа в ключалката на входната врата. Беше изключително самоуверен и хладнокръвен в действията си. След това си сипа концентрат и запали цигара. Посвири малко на китарата и изпя няколко от любимите си парчета, които записа с камерата на телефона си. Телевизорът беше включен. Даваха романтичен филм. Стенли се чудеше дали наистина съществуват такива хора и дали наистина има такива истории – не, няма. Филмите са поредната тъпотия, която объркват представите ни за света и ни карат да вярваме в чудеса, а чудесата всъщност не съществуват. Днес добротата е показност. Любовта е просто архаизъм. Той превключи на друг канал. Даваха повторение на вечерната емисия новини. Поредната доза криминална хроника. Отиде до скрина. Отвори най-горното чекмедже. Отиде в банята. Върза здраво въжето за тръбите. Качи се на капака на тоалетната чиния. Сложи примката около врата си, а след това понечи да слезе… 

Никой не беше чувал Стенли от няколко дни. Събота вечер не се появи на обичайната ни сбирка в кръчмата на Цецо. Мислехме, че отново е в онези от неговите състояния, в които не искаше да вижда никой, затваряше се у тях, изключваше си телефона, изпиваше солидна доза антидепресанти и проспиваше уикенда. 

Той беше собственик на голяма фирма. С част от парите, които спести от пребиваването си в Англия успя да стартира свой бизнес. Когато понеделник не отишъл в офиса служителите му се опитали да се свържат с него, но опитите им били напразни. Телефонът му бил изключен. Отидохме до дома му. Опитах се да отворя с ключа, който ми беше дал, но ключът от вътрешната страна не ми позволяваше да завъртя ключалката. Когато разбихме вратата не очаквахме да видим Стенли по този начин. 

Знаехме, че Стенли беше емоционално и психически нестабилен, но не вярвахме, че би посегнал на живота си. Никога с нищо не бе показвал, че е способен на това. Никой не можеше да повярва. Всъщност истината е, че всички ние – приятелите му, се досещахме, но си затваряхме очите, подминавахме го. Приемахме го като част от него, с която той живее и успяваше да се справи. Не знаехме как да му помогнем, а и той вече не търсеше помощ от нас. Стенли търсеше спасение и явно единствения изход, който е виждал е бил краят. 

Животът всъщност е добре структуриран хаос. Хората се раждат в хаос и умират в същия този хаос. Цял живот се опитват да го подредят. Някой се справят по-добре от други. На вторите им трябва малко помощ, за да поразчистят бъркотията около себе си. На околните им е по-лесно да влизат в подредени домове, където няма много работа за вършене и нещата стават с лекота. Там, където вече има някаква основа и не е нужно да се полагат големи усилия и да се въдворява ред отначало. Можеш ли да вземеш бельото от земята и вместо в гардероба в спалнята да го сложиш в хладилника в кухнята? Да, можеш, но това не е правилното място. Не е правилното решение. Така се случва понякога и с хората. Постоянно объркват правилните места и когато се прибират в дома си и заварят същия този хаос, в който са се намирали цял живот, им е трудно да продължат с опитите да подредят безпорядъка в живота си. Тогава търсят изход, а изходът от живота е само един...