Аз, твоят приятел...

Часът е точно 4.01 сутринта. Градът сънува под похлупака на звездите. Мечтите се сбъдват и на тяхно място се появяват нови. Нощта е време за творчески начинания. През нощта, когато всички спят, казват, че вълшебниците сътворявали своите малки чудеса.)

Здравей, 

пиша ти отдалече. Но не от другия край на света, нито от отсрещния бряг. Не съм на някоя далечна планета, нито на върха на някоя планина, въпреки че безкрайно много ми се иска да съм точно там. Пиша ти от една пейка, разположена върху тротоара на булеварда в близост до мястото, което обитавам и временно наричам свой дом. Около мен пространството е запълнено с какво ли не. Претрупаното пространство ни дава лъжливо усещане за пълноценност и извършва фиктивно запълване на празнотите в нашите души. 

Точно зад мен се издигат два четиринадесететажни блока. Вляво до мен, в една кооперация, на първия етаж е разположена книжарница. Точно пред мен виждам голям магазин с аксесоари за баня, след него хранителен магазин и едно заведение за бързо хранене. Автомобили - колкото искаш. Не са хубава гледка, затова бързо отмествам поглед от тях. Навсякъде е пълно с хора. Забързани. Замислени. Ентусиазирани. Отегчени. Натъжени. По-рядко радостни. Тук-там се подвизава някое друго четириного или някоя изискана котка. По погледа ѝ личи, че си мисли, че целият свят се върти около нея. Точно за четириногото и котката съм започнала да ти пиша. 

В края на краищата разбрах, че не съм усвоила все още тънкостите на доброто ораторство, но онези на писането - да. Е, добре де, може би да. Както ѝ да е. Това не е толкова важно. Исках да кажа, че да запълвам бели листи с думи все още ми носи някаква наслада. Писането за мен е нещо като духовно пречистване. ПРЕЧИ-ства-не… пи-са-не… пи-са… пи… писи, писи, писи…, каза тя. Грациозната космата топка измяука веднъж, а след това отиде да се умилка в краката ѝ. 

Ти навярно не знаеш колко долни същества са котките и как получават всичко, което измъркат без да си мръднат мустака. Ежедневно ставам свидетел как някакви си подмазвачки успяват да изпъкнат с пошлост, а не с интелект. Успяват с хитрост, а не с труд и се сдобиват с нечовешки облаги, не заради качествата си, а заради лицемерието си. Какво се чудиш? Ако често вдигаш толкова високо вежди дълбоките бръчки на челото ти ще се появят преждевременно. Да, да, знам, че ти не се притесняваш от това, затова продължавай да четеш онова, което искам да ти разкажа. 

Котката измяука отново, а опашката ѝ потрепна в очакване. Устните на високата елегантна дама образуваха усмивка от радост. Тя отвори широко дамската си чанта, в която винаги носеше гранули за котки, и ѝ даде една шепа от тях. Косматата топка побърза да напълни муцуната си с колкото се може по-голямо количество храна.

При бързото ядене човек не може да усети насладата от вкуса на храната. Бързото поглъщане губи смисъла, удоволствието и полезните вещества. Така е и с четенето. Удоволствие от четенето се постига, когато човек преминава бавно през всяка буква и осмисля всяка дума. За четенето човек трябва да има специална нагласа и настроение. Умът не трябва да е разсеян. Душата трябва да е смирена. Времето трябва да е достатъчно. Иначе е все едно дали човекът е излапал на крак един мазен дюнер или някоя здравословна салата, например с киноа и магданоз. Затова чети с нетърпение, но не бързай, за да можеш да разкодираш правилно посланията.

Приближих се до нея. Погледнах я право в очите и кимнах с глава. Исках да я прегърна в обятията си, да бъдем приятели, да споделяме своите човешки мигове заедно. "Марш оттук", ми каза тя и тропна с крак, "чиба, чиба, бързо марш оттук". Подвих опашка и си тръгнах натъжен и ужасно унижен. 

Ще си търся правата като един истински човек с достойнство, нищо, че неведнъж съм чувал да ми казват, че аз не съм човек и да престана да се правя на какъвто не съм. Може и да са прави… но въпреки това в душата си се чувствам по-човечен от много хора по света. Смятам, че думата "човек" е изгубила своя смисъл и много от хората са забравили каква е истинската им мисия. Хората днес са "екологично чист" боклук за планетата. Рушат, мразят, унищожават, разграбват, прахосват, убиват… Не ги разбирам. Не намирам логично обяснение за поведението и постъпките им. Може би просто съм твърде наивен и глупав или искам твърде много. Не знам… 

Аз си имам достойнство, както ти казах. Породата ми е такава. Природата така ме е създала. Освен това тези качества се предават генетично. Не мога да ходя да се умилквам и да ближа краката на хора, които не харесвам или не познавам, само и само да ми подхвърлят някой залък. По презумпция не се ли нуждаем всички от любов, подслон и препитание? Да, нали? Е тогава какъв е проблемът? Не разбирам. Защо трябва да се моля за нещо, което ми се полага? Което си е мое. И съм си го заслужил и извоювал. Защо за едни може, а за други - не? Защо тя като измяука получава всичко, а когато аз излая ме гонят и подритват? Това е дискриминация. Мразя тази дума. Кой я е измислил? 

                                 *****

Беше студен есенен ден. Листата отдавна бяха изпадали и изметени от метлите на градските чистачи. Виждаш ли, аз ти казах. За писането. Едно е да напишеш просто някакви си метачи на боклук, друго е те да са градски чистачи. Ако не бъде пояснено какво точно чистят можеш да си помислиш какво ли не, стига да имаш достатъчно въображение. Исках да кажа, че смисълът се променя. Та работата на градския чистач е да държи метлата. Тя също има своите задължения. Най-общо казано работата на метлата е да сортира боклуците по важност и потребност в лопатката. Покрай големите, мръсни и ненужни боклуци го отнасят и невинните чисти листа например, понякога и някое насекомо или домът на някой охлюв. Но метлата е просто една марионетка, която изпълнява заповедите на ръката, която има власт над нея. А ако ръката не е в добро настроение… или пък, ако метлата не е удобна на градския чистач… 

Исках просто да ти кажа, че красотата на есента беше изметена най-безскрупулно. Улиците изглеждат сиви и тъжни. Във въздуха се носи меланхолия по отминалите летни дни. Само спомените за люляците, жуженето на пчелите, допирът на красива бяла пеперуда и песента на славея ще ни помогнат да преживеем по-лесно раздялата със слънцето. 

                                 *****

Вървя по улиците на града. Нищо не напомня за уюта през юли. Сиви дрехи. Черни дрехи. Сиви улици. Мрачни сгради. Безлични лица. Апатични сърца. Голи клони. Студен северен вятър. Горчива Луна. Тъмни купесто-дъждовни облаци. Облаците изляха своята тъга върху и без това меланхоличния асфалт. Защо мислиш е сив - защото вече не е останала никаква емоция в него. Няма розово, няма бяло, жълто, зелено... Дори и черно няма. Няма никакъв цвят. Всичко е сиво. Всичко е еднакво. Безлично. Безразлично. Често се случваше асфалтът да приема в кабинета си облаци, които бяха преминали към тъмната страна. Които не знаеха какво да правят с толкова много токсични изпарения в себе си и изпадаха в състояние на дълбока фрустрация. Тя се изразяваше в безкрайни, оглушителни и болезнени гръмотевици, ослепителни светкавици и унищожителни мълниеносни кълба. Асфалтът не се страхуваше от това. Той беше достатъчно издръжлив да понесе цялата тази тежест на плещите си. А и да ти кажа честно - вече беше им свикнал. През дългите си години на практика асфалтът беше добре обучен и прилагаше на облаците най-щадящата психотерапия. После небето блесваше като че ли никога не е имало гръмотевична буря и нито един облак не е ридал от безсилие в иначе симпатичната си снежно-бяла пухкавост. Всичко изглеждаше тихо и спокойно. Никой не знаеше и не можеше да предвиди кога ще бъде следващата буря. Кога ще настъпи поредният или последен катарзис в живота на облаците. 

                                   *****

През живота си съм се доверявал и съм обичал много и най-различни хора. Всички те са ме разочаровали безкрайно, но това не е важно. Говорех за дъждовния октомврийски ден, в който търсех сух подслон. Бях се измокрил до кости и зъзнех от студ. Докато се движех нагоре по булеварда вляво видях отворена врата. Спрях се да огледам дали е удобно да вляза. Надуших аромат на вдъхновение, уют и топлина. С други думи - намерих любовта, която бях изгубил. Сърцето ми затуптя бързо. За момент се пренесох в друго измерение. Забравих кой и къде съм сега. Бях забравил и за котките. Дори за миг не се поколебах дали да вляза. Вътрешно в себе си знаех, че съм в родния си дом. Почти бях прекрачил прага, когато пред мен видях силует. Вдигнах глава, очите ми се изпълниха с надежда, сърцето ми заби още по-силно и по-бързо. След това всички се случи толкова бързо. Изведнъж стана толкова студено… После не помня нищо. Не помня кой и как ме е спасил. Събудих се в някаква клиника. На системи. Може би тялото ми се е нуждаело точно от такава любов - химическа, изкуствена, отровна. Онази, която да бъде инжектирана директно във вените ми, за да стигне максимално бързо до сърцето ми и да го измъчва до края на дните му. 

Ако ме питаш каква мечта имам ще ти кажа така: нуждая се от искрена, силна, топла и дълга човешка прегръдка. Прегръдката може да замести хиляди думи, да запълни дълбоки празноти. Да внесе светлина и топлина в дните ти за дълго. Опиатите, които преливаха във вените ми заместваха всичко и всеки. Препускаха из вените ми с опасна скорост. Надбягваха се със смъртта. Прегърнаха ме болезнено, а след това ме върнаха към живота, от който аз така неистиво исках да се отърва. Лекарите казаха, че съм оцелял по чудо. А в главата ми някакъв разярен глас крещеше през сълзи, всъщност това бяха викове на безсилие: "Още ли съм жив, по дяволите!? Докога? Не успях ли да се разплатя вече? Колко страдание още трябва да понеса, преди да се почувствам истински жив? Колко? Отговаряй като те питам! Казвай веднага! Колко?" Никой не посмя през живота ми да продума и дума за това. Никой не се осмели да ми каже истината. Виждах вината в очите на провинените, но не можех да изтръгна нито дума от тях. Говоря за онези, които ме изхвърлиха на улицата още когато бях малко беззащитно пале. Оттогава съм скитник по света. 

И не, не е било чудо, ще ти кажа аз. Не вярвам в чудесата. Все още съм жив, защото не съм изпълнил своята мисия в живота - да бъда куче пазач. Но не обикновен портиер, който да посреща гости от горещи точки на света, а истинско куче пазач. Такова, което брани с достойнство и чест слабите и беззащитните. Което се бори за техните права. Искам да бъда куче пазач, което е водено от чувството си за справедливост. Искам да бъда независим и свободен. Да мога да лая, без да се страхувам, че лаят ми няма да се хареса на някого и той ще хвърли камък по мен. Защото, когато стана куче пазач няма да бъда напудрен симулант като онези грозни космати котки, които служат чинно на своите господари само защото им подхвърлят по някоя мухлясала гранула. Докато чакам обаче някой да ме припознае в своето куче пазач ще продължа да бъда никому потребен портиер, който драска с нокти, оставяйки никому потребни следи по белите стени на предградието и вие болезнено по цели нощи. 

                                 *****

Сега, когато имам този шанс да пиша тези редове съм сигурен, че единственото, което ме е държало жив досега е страданието. Не веднъж съм чувал да ми казват, че внасям светлина в живота на хората. Карам ги да изпитват някаква нетипична привързаност. Тръгват си щастливи от мен и винаги след това се връщат отново… дори и само в мислите си, дори само в сънищата си, но винаги се връщат, поне още веднъж. Когато си от тъмната страна е много по-лесно да бъдеш свещ в живота на хората. Изглежда много по-вдъхновяващо и истинско. Но когато свещта изгори… 

                                 *****

Ако трябваше да опиша живота си с една дума, то тя щеше да бъде СТРАДАНИЕ. Страданието е неизменна част от моя живот. То е моят двигател, без който не бих съществувал. Нямаше да съм същия. Може би щях да съм поредният слуга без философски и творчески поглед над живота. Всичко, което съм аз, е благодарение на изстрадалата ми душа. На тежкия, скитнически живот, който съм имал досега. Ако не познавах страданието сега ти и аз никога нямаше да се срещнем. И никога нямаше да четеш това писмо. Нито да разбереш какво се крие отвъд физиката ми. Когато съм питал хората как биха описали живота си само с една дума съм чувал най-различни определения като: щастие, любов, смисъл, сбъдната мечта, богатство, афродизиак, адреналин, забава. Моят живот е страдание. Аз съм като цвете, но не в саксия, а в буркан, с добре завинтена капачка. Изхвърлено. Непотребно. Забравено. Оставено да гние бавно и мъчително. 

Вече съм изморен от непрестанните опити в търсене на себе си. Извини ме за меланхоличната ми душа, която обича сантименталните слова. Дали съм човек или обикновен помияр вече е без значение. 

Сега, когато ти пиша това, разбирам къде е уловката на цялата тази история. Като казах история за живота говорех и за клишето, че няма нищо случайно, дори напротив - казват, живеем в свят, изтъкан от закономерности. Закономерности, които нарушаваме по Закона за безумните постъпки, член преднамереност, алинея невежество, точка хладнокръвие. И после животът никога не може да бъде отново същият.