Една сутрин по време на пандемия

Гълъбите по централните части на града кълват от земята случайно изпадналите семки покрай хилядите шлюпки, изплюти от устите на чоплещите ги през изминалата нощ. Случайно ритам нещо с крак. Какво ли? - фас. Сядам на една пейка. Минава автобусът от с. Мараш. В него всички са без маски. Забелязала съм, че в градския и извънградския транспорт е една друга реалност. 

Той спря на спирката. Хората се изнизаха от него. Уточнение - повече хора, отколкото седалки има в автобуса. Автобусът е инкубатор. В автобуса хората не се заразяват, затова не носят маски, но в училищата заразата дебне от всеки ъгъл. Там децата реват пред входа на училището, ако са си забравили маската, защото не ги пускат вътре, ако не носят маска. А в автобуса защо ги пускат без маска? Възрастните си правят каквото си искат, защо и децата да не го правят? 

Представям си следното: Вървя по улицата. На спирката пред мен виждам някакъв мъж. Чувам хлипане. Приближавам. Изглежда толкова беззащитен. Горкият човечец. "Извинете, господине, какво се е случило?", питам загрижено аз. "Забравих си маската, а тая проста кондукторка отказа да ме качи в автобуса. Сега не мога да ида на работа и ще ме уволнят", каза през сълзи той, извади една носна кърпички и гръмко издуха слузта от органа, заради който вероятно ще остане без работа, защото е забравил да го покрие с маска или няк'ъФ парцал там, който доказано няма да го предпази от Ковид. 

Телефонът смачка маската в левия ми джоб. По булеварда колите карат с превишена скорост. На няколко пъти се завъртях от бързината, с която преминават покрай мен като ветропоказател, покосен от студен северен вятър. Един човек по пътя размахва яростно метлата. Работата на метлата е да сортира боклуците по важност и потребност в лопатката. Покрай големите, мръсни и ненужни боклуци го отнасят и невинните, чисти листа, например, понякога някое-друго камъче, насекомо или домът на някой охлюв. Но метлата е просто една марионетка, която изпълнява заповедите на ръката, която има власт над нея. А ако тя не е в настроение… или ако метлата не е удобна… 

Понеделник сутрин. Чакам пред кабинета на моята лична лекарка. Миналият понеделник се наложи да я посетя за издаване на документ. Нямаше хора. Затова реших днес да ида пак по същото време. Трябва да проследим нивата на едни хормони. Както ѝ да е. За жалост днес беше друг понеделник. Има повече от половин час до началото на работното време на личните лекари, а вече пред всеки кабинет има минимум по десет човека. Нареди се една жена с дете. Мъжът, вдясно до мен, поиска да им предостъпи мястото си, оказа се, че се познават. Отказаха. На празния стол вляво до мен седна детето. Той стана и отиде към жената. Запита как са. Тя отговори: "Ами как да сме, тя е болна". Реакцията на мъжа беше такава сякаш го бяха ощавили. Завъртя поглед смутено, а след това и тяло, и се върна на мястото си замислен. Човекът според мен беше крайно изненадан, че в поликлиниката ходят болни хора. Такива със симптоми на настинка, например. Ех, този Ковид промени представите ни за света, за нормалността и за човешките взаимоотношения, ако щеш. Помислих си дали си струва да чакам няколко часа и дали не е по-добре да ида на другия ден в късния следобед с надеждата, че ще мина бързо? 

През това време… 

Вляво до мен, през няколко седалки, седеше мъж със скръстени ръце, подпрени върху наедрелия му корем, широко разкрачени крака и две чантичка, преметнати през рамо. Видимо изглеждаше сякаш е имал тежка нощна смяна или просто страда от нарколепсия. Заспиваше за секунди, след което започваше да хърка, при което всички се оглеждаха смутено и с недоумение. После пак забиваха празен поглед в телефоните си. Той след секунди отваряше очи и се втренчваше напред, сякаш стреснат от виденията в своя сън. Какво ли можеше да сънува човек за трийсет секунди в поликлиниката? Затваря очи. Заспива дълбоко. Сънува, че чака на опашката в магазина, препълнил кошницата с хранителни продукти. Зад него - красива, млада дама, която не спазва дистанция. Тя започва да кашля. Той изплашен се връща в реалността. Отваря очи. Дамата я няма. Успокоява се. Затваря очи. Продължава сънят. Тя продължава да кашля. Той се завърта смутено, докато се чуди каква трябва да е реакцията му. Събужда се. Всичко е наред. Заспива. Тя отново е там и все така лошо кашля без дори да покрие с ръка устата си. Дори сваля маската и продължава да кашля яростно отгоре му. Той: събужда се. Тя: няма я. Той: пак заспива и тя пак е там. На опашката зад дамата една възрастна жена проговаря с назидателен тон: "Госпожице, моля Ви се, напуснете опашката! Че и маската си свалихте! Ама че наглост и лошо възпитание! Искате всички ли да се изпотръшкаме заради Вас?" Той: събужда се. Аз: тръгвам си.

П. С. А тя просто се задави с бонбоната в устата си…