Преди да падне последната круша...

Листата на крушата в двора на къщата образуваха пъстър килим върху изгнилите плодове, а по-късно (през декември) всичко побеля. Клоните се поклащаха болезнено, а листата потрепваха плахо, преди да поемат към своя последен полет. Шумът, който се носеше от тях, напомняше последната песен на славея. 

Последният полъх на вятъра. 

Последният залез през лятото. 

Последният удар на сърцето...

Слънчев лъч опари последните ѝ листа, след което те се сбогуваха с короната на своето стъбло.

Преди да падне последната круша, резачката с лекота започна да прави дисекция на стъблото ѝ. Тихичко прокапаха капчици смола. Няколко минути след това (около две) животът в царската корона все още продължаваше да циркулира. Последен опит за завръщане към съществуването с граници.

Последна надежда за вечност. 

Последна глътка от ронливата чаша на живота.

Най-мъчителната гибел за едно дърво е когато първо в сърцевината му спре да тупти живот. Тогава короната все още, казват, диша. Все още съществува, макар и покосена от безпощадната ръка на резачката, а листата тъжно потрепват в опит за последно издишване живот. 

Издишване.

Вдишване. 

Издишване. 

Вдишване.

Вдишване…

Корените, покосени самотни (без своето логично продължение) бавно изгниваха под шарения килим, преди да настане зима и да заспят вечен сън. 

И някъде там долу, след много години, след своята метаморфоза, стъблото с корените и короната с листата, заедно с изпадалите плодове ще се срещнат, за да заживеят отново заедно под синьото небе.

Под тяхното звездно небе. 

С изящна корона. 

С тупкаща сърцевина. 

Със своето здраво стъбло.

С корените на вечността.

С плодовете на любовта. 

П. С. Всичко започна от едно транзитно преминаване на: Щях да кажа, че крушата не пада по-далече от дървото, преди да се сетя, че дървото отдавна беше покосено от една екологичночиста резачка. Действията на резачката са съвсем добронамерени, разбира се. Може ли една резачка да бъде преднамерена - не, не може. Но този, който има власт над нея - може.