История на историите

Тази история е такава, че нито е за разказване, нито за слушане. 

Беше ранна пролет или късна зима. Не съм сигурна точно за сезона, но беше точно тогава, когато животът се възражда отново. Когато ритъмът на сърцата се рестартира и те пак забиват в симбиоза с настъпващата топлина. Ритъм, препускащ в тръс. Бяг в търсене на... в търсене на правилния път. Накратко с нея се срещнахме преди не чак толкова много години. Не помня точно колко. Е, не, не, не съм чак толкова стара, просто нали се сещаш – в това забързано ежедневие… Знаеш как е.

Та истината на истините е такава, че в стремежа си да не се отклони отвъд мантинелите пропускаше важните и правилни отвесни пътечки. Така попадна в един безмилостен, безсмислен и изтощителен бяг. Е, не можеше да отрече, че по пътя е срещала някое цвете, коте или птиче. Някой объркан минзухар или случайно попаднал снежен човек. Някаква малка любов. Пролетна. Природна. Една такава чиста и неосквернена. Не, не, какви ги говориш, случайностите не съществуват. Те са плод на нашето съзнание, на нашите... Извинявай, какво каза? Искаш да знаеш повече за този бяг? Е, добре. Щом искаш ще ти разкажа още малко. Тогава слушай сега. 

Никой не знае, че понякога в бързината цялото ѝ сърце ставаше в рани от крайпътните храсти. Друг път не можеше да стъпи на ходилата си, ранени от множеството разпръснати стъклени парченца на нечия душа. На нечия тъга. Знаеш как е при хората – всеки носи в себе си някаква малка или малко по-голяма тайна. Някаква болка. Горест. Една прогнила дъска, която се разлага в душата му и безмилостно унищожава идентичността му. 

Понякога спираше за секунда. Друг път за повече. Поглеждаше напред, а хоризонта беше все тя. Величествена. Горда. Вирнала нос във висините. Ах, как жадуваше за нея... Истина ли е? Истина ли е, че я има?! 

Обичаш ли да пътуваш? Да?! Добре. Ще ти разкажа за нея, но преди това искам да те попитам нещо. Не мислиш ли, че свикваме с даденостите, а това ни кара да се отнасяме с жестокост към тях? Не си се замислял, но може би съм права, казваш, особено, ако говорим за природните дадености. Да, да, именно за тях говорим. За нея. За природата… 

Сърцето запрепуска още по-силно и не отделяше поглед от нея. Възхищението и усещането за нищожност в него не му даваха сили да влезе в ритъм и преживяваше на екстрасистоли. Но мечтаеше. Мечтаеше си да е точно там. Първо долу, после бавно да се изкачи нагоре. И тогава, когато човекът над който властва то вече се е извисил до мястото, на което е „над нещата“, разбира какъв е смисълът. 

Замислял ли си се колко материални станаха душите ни? Собствениците на сърцата пътуват, за да видят бетон, желязо и мрамор. Колонади, куполи аркади, фонтани… Изваяни скулптури от времето на барока, на ренесанса… Колко интересно! Изкуство, нали?! Да, да, така е, признавам, няма да споря. Безспорен факт е, че живеем в една шизофренична цикличност. Но те дали искат бетон и желязо? Някой пита ли ги изобщо какво искат те, по дяволите!? Сърцата имам предвид...  

Както ѝ да е, та представям си някой ден, когато остарея и ми дойде времето да се понеса с лекота нагоре към висините, как политам точно ей там покрай величието на планинските корони. Високо. Ще кацна на някоя гостоприемна скала. Ще положа галантно крак въз крак и ще настаня тефтера върху бедрата си. Ще ти напиша всичко, което виждам и усещам там горе. Ще чуваш ритъма на сърцето ми в шума на всяка страница, в изговора на всяка дума... Така където ѝ да се намираме сърцата ни завинаги ще останат заедно. Ще туптят в един ритъм. 

Във висините едва ще долавям клавишите на пиано заплакали в симбиоза с някоя разстроена струна… С някое парализирано сърце. Изпаднало в ступор от собствената си наивност. Диригентската палка изискано ще дирижира оркестрантите. Кръвта им ще препуска в такт с вселената. Винаги, когато искаш да ме видиш поглеждай натам – нагоре, към висините. Онези привидно недостъпни, студени и недружелюбни скални масиви, които когато ги доближиш и опознаеш отблизо разбираш колко възвишени и покорни са всъщност те. Усещането е, че винаги си търсил точно тях, чакал си точно този момент, точно това изживяване. А после сякаш душите ви се сливат в дългоочакван акорд.  

Та да си дойдем на думата защо изобщо се срещнахме с теб тук. Нали? Нали си чувал как понякога с мечтите става като със звездите – когато ги видиш за първи път светят толкова ярко, че те заслепяват. За кратко си в еуфория, а това ти пречи да реагираш адекватно. После, дали ти свикваш с тях или те с теб – не става ясно, но все повече избледняват… избледняват…, малко по малко се отдалечават и угасват, бавно и едва забележимо... докато накрая не угаснат и не изчезнат напълно. И завинаги. Или поне така си мислим. Нали все наивно вярваме, че животът продължава някъде там, отвъд представите ни. 

Продължава ли наистина?! 

Продължава ли?...

Добре! Разбрах! Няма значение сега това. Виж, друго исках да ти кажа. Например бих могла да ти пиша ежедневно, дори ежеминутно, ако главният редактор ме назначи на пълен работен ден, разбира се. Онзи там горе, сещащ се (намигвам ти закачливо). Онзи, за който всички говорят, но никой не е виждал, но пък всички усещат присъствието му. А то, казват, е навсякъде. Особено във важните житейски новини, репортажи и анализи. Това пък е толкова скучна професия… Човек трябва наистина да има някакви мазохистични наклонности, че да се съгласи да заеме тази длъжност. Да. Редакторът е мазохист. Сигурно е и шизофреник и депресиран алкохолик или маниакален нарцисист. Нищо човешко не би трябвало да му е чуждо, нали такава е човешката логика. Чудя се дали няма някакви по-приятни занимания този редактор. Например да слиза от време на време тук долу при нас, да погали някоя животинка, да успокои натъженото детско съзнание, да посади дърво, да рецитира стих, да прочете книга, две, три… но не онези, които са писани за него, а онези, които са писани заради него. Абе ей такива съвсем човешки нормални неща, които всеки един смъртен прави. Не всеки казваш?! Е добре де, няма значение. 

Слушай сега. Представи си божествен образ в човешки одежди. Простира прането на терасата, а след това търка загорялата от мусака тава и се запътва ядосано към магазина за електроуреди за съдомиялна, щото му е писнало да го болят ръцете от търкане, но по пътя двигателят на колата угасва и започва един репертоар с нецензурни думи. Майката, бащата, бабата, дядото, а? Представяш ли си? Той не би издържал дълго в света, който сме създали, нали? Знаех си аз. Ей затова поглеждам нагоре с леко недоверие и знам, че в този живот няма да бъда назначена в редакцията му и няма да се възползвам от благата за богопомазани. Мхм. Разсмях ли те? Ама, моля ти се, не се притеснявай, емоциите трябва да протичат през нас непрестанно, в противен случай…  

Знам, че въображението ти не познава граници, затова представи си сега друго. Ставаш сутрин. Правиш си чаша горещо кафе. Какво? Не пиеш кафе. Добре бе – чай, мляко, фреш, каквото там пиеш. Отваряш информационния поток. Разлистваш с нетърпение, за да прочетеш моята колонка. С огорчение прочиташ: „Днес небесните ангели инспектираха с газифицирания облак въздушния път по автонебе „Пътят към ада 92“, който пропадна миналата седмица заради мълниеносните удари, предизвикани от гнева на боговете. И всичко се изсипа на земята. Върху хората.“ А?! Гледай бе, гледай в какъв свят живеем само!? Красота и хармония. Коалиция от хормонален дисбаланс и вечен предменструален синдром по високите етажи. Там, където са боговете, ама не онея богове там горе, а онея там долу, дето не са богове, ама се мислят за такива. Чаткаш ли? Добре. Чакай, чакай, сетих се още нещо!           

Когато си бил малък замислял ли си се какъв искаш да станеш като пораснеш? Е, да, знам, риторичен ми е въпросът. Сетих се, че една лекарка веднъж ми каза, че ако общувам по-често с големи (високи) хора има голяма вероятност и аз да порасна и да стана голяма колкото тях. Ти знаеш ли дали и с интелекта също е така? Ако общуваш например само с интелектуалци дали и твоят интелект ще набъбне? Като накиснат боб за 24 часа? Не, за 48. Нали знаеш – за да не причинява дискомфорт и да може после по-бързо и лесно да излезе, че да не дразни корема и да се усвоят всички полезни вещества. Да узрее, както се казва. Да влезе и после да излезе. Тогава какъв е смисълът изобщо да влиза, а? Хаха. Не знаеш!? Хм! Баба Станка казваше, че глупавият човек си остава глупав, каквото и да прави. Народна мъдрост било това. Това ме кара да си задам въпроса, колкото и инфантилно вече да звучи цялата тази история, дали и с малките (респ. ниските) хора е така? Ако полагат неимоверни усилия да пораснат няма ли да им се получи? Какво казваш? С времето хората дори се смалявали?! Ама какви ги говориш, бе?! Това значи и че баба Станка е била права… Ох, съвсем се обърках вече! Мисля, че ми се доспа…  

Виж сега, тази история е такава, че нито е за разказване, нито за слушане, нали ти казах?!  

Затова ще завърша монолога си, като ти кажа, че ми беше изключително приятно да се срещнем за първи път именно в историята на историите. Пожелавам ти лека нощ и до нови срещи!