Спектакълът на Времето

Времето работеше както обикновено по график, но често се случваше по независещи от него обстоятелства да се налага да действа непредвидимо и според възникналите обстоятелства. 

Времето и годишните сезони напоследък често бяха в конфликт, което несъмнено усложняваше екипната им работа. В същото време бяха наясно, че не могат да съществуват един без друг. Отношенията им бяха непредсказуеми. Гонеха се. Настигаха се. После изоставаха. Изоставяха се понякога. И после пак бяха заедно сякаш нищо не е било. 

Беше нощ. Купесто-дъждовните облаци в небето се виждаха като тъмни петна. Сякаш художник беше изрисувал с четка цялата болка, която носеше в себе си. Уж трябваше да е пролет. Дори наближаваше лятото, а сякаш беше есен и идваше зимата. Такива пакости правиха сезоните, че времето не само не успяваше да смогне на емоционалната им нестабилност, а вече усещаше как и самото то започваше силно да се разклаща в иначе стабилната си, зряла същност, а това още по-осезаемо го изкарваше извън строя. 

Малките човечета долу под небето изобщо не бяха доволни от този факт и постоянно мърмореха: „Какво е това време бе, братче? Съвсем се е сбъркало. Зима посред лято?! Няма пролет, няма есен. Само зима и лято. То па едно лято... Тя и зимата е една... А едно време какви лета имаше. Какви зими. Есента си беше есен. Пъстра. Шарена. Пролетта беше както си му е редът – преди лятото. Можеше човек да се наслади на всяка премяна, докато му омръзне и дойде другата. А сега?!... Или се сменят през няколко часа или изобщо ги няма никакви.“ 

Времето ги слушаше с отегчение и не можеше да разбере защо на малките човечета им е толкова трудно да ги разберат. В това да вникнеш в същността на времето и сезоните и да разбереш какво всъщност се крие зад действията и внезапните им и неочаквани рокади, не се изискваше особено голяма академична подготовка и някакви свръхестествени познания. 

Времето вече беше ужасно изморено. Дори и да се опитваше да се държи с необходимото достойнство като ръководител на сезоните, очите издаваха апатията му. В тях нямаше вече пролет, нямаше и лято. Нямаше дори есен и зима. Нямаше сезони. И точно това беше лошото в цялата тая история. Очите на времето бяха празни. Сезоните се бяха слели един с друг. Времето сякаш беше спряло. В очите му нямаше никаква емоция. Четеше се някъде отвъд тях едно едва забележимо безсилие, което може би беше единственото чувство, което времето изпитваше напоследък след всичките тези капризи на сезоните. Не му беше лесно. Това положение продължаваше твърде дълго време, за да можеше да се справи само. Затова често започна да търси утеха в капчиците дъждовна вода. Колкото по-яростен дъжд валеше, толкова по-бързо се пълнеше чашката на времето. Колкото по-силни бяха гръмотевичните бури, толкова по-безболезнено преминаваше болката на времето. То изобщо не осъзнаваше, че само с мислите си и целия този негативизъм, който беше събрало последно време, предизвикваше бури и по този начин пречеше на лятото да заеме своето почетно място. 

- Хайде, време ми е вече – се усмихна през слънце Лятото. 

- Че аз да не съм те спрял? Не знаеш пътя ли? – с гръм репликира Времето. 

- Но ти си застанал точно на него. Как да мина, щом ти не ми позволяваш? 

- Че кой ти е забранил да минаваш? Махни ми се, моля те, от главата! 

- Но, Време, позволи ми да ти обясня, ти не разбираш... Времето се разяри и хвърли пълната чаша по Лятото, като го прекъсна и с назидателен тон му рекна – Когато аз имах нужда от теб, ти къде беше? Когато имах нужда да ме стоплиш и да се сгуша в обятията ти пак те нямаше! А сега?! Сега ме молиш да се дръпна, защото ти преча. Никога не съм вярвал, че ще ме предадеш по този долен начин и ще трябва да търпя безкрайното ти безочие. Изобщо не ме интересува от къде ще минеш и къде ще идеш. Оправяй се както можеш, както аз се оправям съвсем сам. 

- Но, Време, знаеш онези малките там долу на земята жадуват за мен и ме чакат с нетърпение. Не може всяка година да липсва лятото. Хората ще се изтощят. Ще се разболеят от липсата ми. Знаеш, че за да бъдат здрави и да живеят спокойно те имат нужда от жизненоважни витамини, които само аз мога да им дам. 

- Лято, хайде стига ме занимава с твоите глупости, а? Че на кой му пука за хората в днешно време, бе? Да си пият там добавките и да си гледат живота. Загрижило се то за тия неблагодарници, сякаш те са помислили някога за нас. Омръзнало ми е от техните шумове, пушеци и капризи. Не спряха да ни тровят с отровите си, откакто са се пръкнали на тоя свят, а иначе са голямата работа там на земята, голямата интелигенция, която съсипва всичко, до което се докосне... – Времето си напълни в друга чаша дъждовни капки, а Лятото нямаше друг избор освен да си тръгне. А с него си тръгна и топлината. И любовта. И светлината. Есента беше станала свидетел на репликите между Лятото и Времето и изобщо не посмя да се появи на сцената, за да се включи в спектакъла на Времето. Зимата задъхана бягаше, мислейки си, че закъснява и развя скорострелно своите снежинки по сцената. Настана студ. Във въздуха се носеше някаква зловеща печал. Вятърът свиреше своята песен и завихряше уморените снежинки, като ги пращаше право в лицата на малките човеци. В залата се появи Времето и като видя какво се случва на сцената още повече се разгневи: 

- Какво правиш ти, бе? Какво правиш? Кой ти каза, че е дошъл твоят ред? – Зимата се поогледа смутено и каза – Лятото току-що си тръгна от задния изход. Идвайки насам видях есента със сълзи на очи да събира листата си и избяга в неизвестна посока. Пролетта чака да ѝ дойде времето, защото току-що отстъпи и е изморена. Затова взех инициативата в свой ръце. Все пак не можем да оставим онези малките там долу без никакъв сезон. Какво ще се случи под небето, ако няма сезони? Затова ще се радват на каквото има. 

- Ще се радвали на каквото има?! – каза с ирония Времето – чуваш ли се какво говориш? Има си строго определен график, който незнайно защо никой от вас не спазва. Сега е сезонът на лятото, а то нашето си тръгнало от сцената и отишло незнайно къде. Всеки си прави каквото си иска с това време. Ама тука да не ви е разграден двор, бе? А? Ти коя си, че ще спасяваш света? Видяла тя, че няма никой и решила да се разполага и да завзема тука чужди територии и цялото време само за себе си. Винаги съм знаел, че си егоистка, ама ти минаваш всякакви граници с твоята наглост. Шест студени месеца не ти ли стигнаха за тая година, че пак си тук, м? Виж какво – вземай си досадния вятър, минусовите температури, събирай си ги тия снежинки и да те няма на мига! Аз ще се оправя с лятото. През това време ще го замести пролетта. Като не можете да се разберете и да си спазвате графика, ще работите извънредно. Тук аз решавам. Ясно ли е? Аз съм сценарист и режисьор в тоя спектакъл и никой няма право да решава вместо мен и да си прави каквото иска със сценария ми. Край! Дотук беше този безпорядък! – Времето ядосано се запъти отново зад кулисите. Не след дълго Пролетта се появи смутена на сцената. Разтопи снежинките, които Зимата беше пропуснала да събере и вдигна градусите. Беше много изморена, защото както разбрахме, вече ѝ беше минал сезонът и трябваше да работи извънредно, докато сценаристът се разбере с актьорите. А той не виждаше по-далеч от термометъра си, което беше причината сезоните да работят хаотично и извън строго фиксирания график. Дотогава щеше да бъде пролет...