Последният разговор на Хризантемите

Някъде не толкова далеч, нито прекалено близо. 

Не в края на света, нито в началото. 

Когато си отива лятото, но все още не е дошла есента. 

Някъде към края на деня, но не и съвсем през нощта. 

Две не съвсем деца, нито прекалено възрастни. 

Разсъждавали върху важните неща от живота, но не най-важните. 

Преди да полетят, и малко след това… 

Красотата им карала минувачите да се спират. Да ги гледат дълго, с възхищение. Но не всеки би могъл да види какво се крие зад красотата и симбиозата помежду им. 

Ще направят последния си полет, но пак ще се завърнат. 

Ще възкръснат... Вятърът ще ги обгръща с носталгия по отминалите летни дни. 

В шума тихичко ще си шептят...

- Виждаш ли я тази роза там? Аз трябваше да бъда на нейно място. Щях да бъда също толкова изящна и грациозна. Даже и повече. Всички щяха да ме гледат с възхищение в навлажнените си очи. В същото време нямаше да смеят да ме докоснат, защото щяха да са наясно, че това ще ги нарани. 

- Хайде, престани! Нашият живот също е хубав. И ние имаме своята красота и на нас ни се възхищават достатъчно искрено. Освен това на всички трябваше вече да ни е ясно, че красотата няма да спаси света. Научно доказано е!

- Да, чак когато си отиваме от този свят завинаги, чак тогава ни забелязват. И то понякога...

- Не си отиваме завинаги, а се завръщаме винаги. Различно е. Хризантемо, как може винаги да изопачаваш нещата?Толкова си черногледа! Хайде да идва тая есен по-бързо, че не мога да те трая вече...

- Какво ли разбираш ти от живота? Никога не е същото, защото всяко завръщане е различно и след това никога не сме същите, дори небето не е същото...и скапаните рози също. Те винаги са още по-красиви, гадовете! - каза завистливо хризантемата - а ако ни откъснат и животът ни свърши в мъки в някоя грозна ваза, а? Тогава какво ще правим?

- Ако ни откъснат тогава ще му мислим, първо. И второ - ако можех да променя нещо в този свят, то бих променила мирогледа на всички нещастници като теб. 

- Аз не съм нещастница! 

- Си! 

- Не, не съм. 

- Твоята гледна точка винаги е грешната. 

- А защо не се замислиш, че може да е обратното? 

- Защото не е. 

- Глупачка! 

- Ето, видя ли! 

- Не ми се говори повече с теб. 

- Защото знаеш, че съм права. 

- Не, не си. Добре, кажи ми какъв е смисълът тогава? 

- Смисълът, глупаче, е в промяната. Сама го каза преди малко. Всяко завръщане към себе си е уникално, вдъхновяващо и одухотворяващо. След всяка промяна идва ново начало. Нов етап. Нов мироглед. Дори и да си обречена да страдаш всеки път ще се завъщаш още по-очарователна и по-силна. Но за да го осъзнаеш трябва да си широко скроена и надраснала себе си. А ти си ограничена! 

- Каква очакваш да съм след като не спря да ме обиждаш през цялото време, през което се познаваме? М? - каза хризантемата и настана неловко мълчание. 

- Извинявай, права си, малко прекалих. 

- Знам, че съм права! И не е малко, а много. 

- Добре, кога ще спреш да се заяждаш? 

- Когато спреш да ме обиждаш и да искаш да ме промениш! Не може всички да са позиПРОтивни - каза иронично хризантемата и тъкмо щяха да се хващат за стеблата, когато двете красиви цветя бяха покосени от студен северен вятър и леден дъжд. Есента дойде неочаквано рано. Двете хризантеми бързо забравиха за пререканията помежду си и се сгушиха една в друга в очакване на последния им полет този сезон. С последни сили и примирие в гласа едната проговори: "Видя ли, глупаче, нищо не е по-силно от природата!" Хризантемите се погледнаха и притиснаха последните си листа още по-силно едни към други в очакване на следващото възкръсване… на следващото ново начало. Тогава щяха да се срещнат на обичайното място, но нищо нямаше да бъде същото… и те щяха да са други... и розите щяха да са различни, но щяха да са отново заедно... След своето възкресение хризантемите се завръщат още по-превъзходни и пленителни. Още по-очарователни...дори и от розите в съседната градина. Дори и от розите в градината на другия край на света. Дори и от розите по целия свят...