Счупените хора

Минавам по обичайния сутрешен маршрут. По пътя срещам повече боклуци, отколкото хора. На автогарата дежурните градски чистачи явно са отпуск. Определено се забелязва отсъствието им. А ако професията им беше такава, че от тях зависеха човешки животи? И ако от чистотата на градските улици зависеше например твоят живот? А ако някой следеше за реда и не допускаше боклуците да са повече от хората? А ако просто имахме самосъзнанието да не се превръщаме в по-големи боклуци от боклуците...

В "ако" се крият най-големите надежди и най-големите разочарования. 

Вървя надолу. Трите пейки всеки път са разположени на различни места. Тази сутрин не са заети. Избирам тази със сянката. Както обикновено слушам музика. И както най-често – слушам P.I.F. - „Невидимо дете“. Тази песен ми е на душата, както се казва, откакто съм я чула за първи път. Един живот, описан в песен. Толкова елементарно и същевременно толкова сложно. Толкова кратко и ясно: „... луни, мечти... копнеж и страх... защо боли? Нали мечти?...“, и така нататък. И аз всеки ден си задавам същите въпроси. Въпроси, останали без отговор.

Невидимо дете. Наранено дете. Счупено дете. Счупени възрастни. Всички сме счупени, но по различен начин. Ти чупиш мен, аз чупя теб, а след това чупя следващите и така нататък... Като детска игра, но по-сложно. 

 До мен, в съседство, пейката се зае от момче. И той слуша музика като мен. Поглеждам го понякога и се питам дали и той е счупен. Поправимо счупен ли е или е от онези счупени парчета, които се вкопчват неутешимо във вечния асфалт, станали на сол от преминаващите през тях износени подметки. Непоправимо счупените хора са предизвикателство, което не е за всеки ентусиаст. За да се опиташ да поправиш непоправимо счупен човек е нужно да си чел поне Фройд. Или пък Юнг. Или дори Алгафари. Ако не си подготвен, ако те е страх да не се порежеш, нямаш лепило, силикон, търпение или смелост, тогава знаеш ли с какво се захващаш и в каква посока си поел?... Ако в сърцето ти някога е имало поне едно парченце любов едва ли сега щеше да ти е нужно упътване. 

Счупените парченца са разпилени боклуци по земята сред прецизно изваяни тухлени и панелни блокчета. Сред напудрени вричания и обещания. Сред ронещия се асфалт и лющещата се мазилка. Сред думи, отекващи във времето. Сред болката на осъзнаването. Времето на счупените хора и износените подметки. 

Едно не мога да разбера в този живот – защо подметките си мислят, че превъзхождат непоправимо счупените и разпилени по земята парченца? А подметките не се ли износват непоправимо? Не се ли късат необратимо? Не стават ли и те скучни, досадни и ненужни един ден? Може би отговорите са въпрос на гледна точка и житейски опит.

От автогарата надолу върви една жена. Изглежда така, че човек не би могъл да ѝ има доверие. Е, да, то всички хора изглеждат по този начин. Вярно е и почти винаги е точно така. Подминава ме и сяда на последната свободна пейка. Тя (жената) със сигурност е счупена.  Личи ѝ отдалече. Вече ставаме две. Какъв парадокс, нали? Счупени хора, сядат върху здрави пейки. Прецизно шкурени и лакирани дървеса, сглобени стабилно с железа, но заобиколени от боклуци.

Седи на пейката и блуждае. Аз правя същото. Бих я гледала с часове, опитвайки се да я опозная само с интуицията си, но трябва да тръгвам. Сега аз минавам покрай нея и я оглеждам, както тя огледа мен. Държеше отворена кутия с цигари в ръцете си. Съзерцаваше ги замислено и сякаш се чудеше с коя от тях да задоволи тютюневия си глад. Може би ги броеше. Или разпределяше. Или пък им се ядосваше. Вероятно си даваше сметка за този излишен порок. А ако само това ѝ е останало? А ако все пак нейният смисъл е в кутията с цигари? А на мен какво ми остана? Моят смисъл къде е? Ръцете ми са празни. Сърцето ми също. Душата ми е счупена.

И знаете ли от кои подметки боли най-много? От онези, които преднамерено стъпкват счупените парченца, давайки си сметка, че цялоста им и без това отдавна е потъпкана нестабилна основа. От онези, които са счупени, и минават наоколо, за да дочупят и малкото останали здрави парченца. 

На пръв поглед, застанали една до друга, човек би си помислил, че жената до мен е непоправимо счупена и негодна. И вероятно не заслужава да го живее тоя живот, защото едва ли го разбира. Но всъщност това е само на пръв поглед...

Когато градските чистачи се върнат по работните места ще изметат разпилените боклуци. Но счупените парченца ще останат завинаги там, за да напомнят на света за своята нищета. За своята непоправимо счупена душа. За да знаят тези след тях как не трябва да се живее грешно тоя живот. Но може да се живее грешно и по друг начин... 

„Невидимо детето си ти! И ти...“