Времето внезапно спря...

В театралната зала първо се чу синоптичната прогноза:

„Времето днес ще бъде слънчево. На места ще се развиват купесто-дъждовни облаци. Очакват се гръмотевични бури, поройни валежи и опасност от градушки и силни виелици“, каза синоптикът, а времето го прекъсна гневно: Едно нещо не мога да разбера в този живот! – не мога да си обясня как някакъв си синоптик и екипът му знаят по-добре от мен какво ще бъде времето вътре в мен?! Някой може ли да ми обясни? – зададе риторично въпроса си времето и настъпи неловка тишина. Синоптикът допълни: „Ето затова, драги зрители, днес прогнозата е толкова пъстра и нелогична. Просто времето винаги е непредвидимо, дори и за нас...“

- Искаше ми се да можех да бъда гореща като слънцето... – каза зимата.

- Вместо да се отдавам на градусите си, сега можеше да бъда любовта и да рея волно и свободно душата си – каза лятото.

- Да бях разбрала живота... – каза с тъга есента.

- Аз пък изобщо не разбирам за какво сме се събрали тук, след като вие само хленчите!? – каза нервно пролетта – да бяхте, да бяхте, ама не сте. Плюйте си на метеорологията и дайте да видим какво можем да направим днес, за да променим това, което предстои сега, защото времето ни притиска! – другите сезони премигаха нерешително и мълчаха. Времето се намеси, когато разбра, че сезоните не могат да вземат сами решение и каза: 

- Тогава ще направим промени. Зимата и лятото щя бъдат преустроени. Лято, от днес минаваш на половин работен ден. Вместо три месеца ще работиш месец и половина. Както искаш го разбирай. Зима, ти ще работиш извънредно – с месец и половина повече. За останалото време пролетта и есента да се разбират помежду си. Хайде сега всички се залавяйте за работа и да не съм чул повече да хленчите!

- Ама...

- Няма „ама“, решено е вече – каза заповеднически времето и излизайки затръшна вратата след себе си.-

- Добре, сега какво ще правим?! – смръщи вежди пролетта.

- Не знам... – каза плахо лятото.

- Единственото решение, което виждам е да се захващаме за работа – каза зимата и се запъти обидена към работното си място.

Решението на времето беше неочаквано за останалите сезони и в душите им настъпи хаос. Дадоха си сметка, че опитът, който имат, е недостатъчен, за да успеят сами да се справят със ситуацията. Нямаше и кой да ги напътства в тази не лека задача за тях. Времето вече ги беше изоставило. В душите им настана празнота. Затова започнаха да се лутат на посоки в опит да преоткрият себе си и своето място в календарната година. Зимата се разлюти. Беше толкова гневна от решението на времето. Тогава, когато беше време да дойде лятото, зимата връхлиташе с пълна сила. Земята беше бяла и студена. Ветровете се гонеха, а снежните преспи неуморно образуваха лавини, с които помитаха всичко след себе си. С всеки изминал ден зимата трупаше в себе си все повече сняг и студ. Сякаш беше дошъл краят на света. Краят на зимата... но всъщност зимата агонизираше под собствените си лавини.

Останалите сезони бяха сериозно притеснени за зимата и умуваха как биха могли да ѝ помогнат. Те знаеха защо тя се разлюти толкова. В самата си същност някога зимата далеч не беше толкова люта и безпощадна. Напротив. Напротив. Всичко започна малко по малко да се преобръща, когато във важните за нея моменти времето винаги отсъстваше, а в малкото, в които присъстваше болезнено я нагрубяваше. Когато тя беше принудена да взема всички решения сама и не знаеше дали постъпва правилно. Когато се налагаше да се бори сама с вътрешните си страхове. Нямаше кой да я успокои, когато тя се разлюти за първи път. Нямаше с кого да сподели радостта си, когато успя сама да създаде първия снежец. Когато създаде първата си лавина. Първият айсберг. Когато беше предадена за първи път. И когато се пречупи за първи път. Когато остана сама... Когато хората започнаха да имат предпочитания към сезоните. Хубаво било лятото да бъдеш на море. Есента била красива, а с пролетта започвало ново начало. Ах, колко сантиментално и банално, нали!?! Всички презираха зимата, защото тя беше различна зима. Не като типичните зими, с които сме се срещали досега. А кой обича различните и непредвидими зими?

Дойдеше ли зимата всички се разотиваха. Птиците отлитаха на юг. Мечките заспиваха дълбок зимен сън. Пчеличките щяха да се появят отново на пролет. Когато зимата се появяваше на хоризонта дори и листата на дърветата умираха. Усмивките на хората слизаха от лицата им. Те бягаха надалеч. Към лятото. И се връщаха едва когато си отиде зимата. Дори любовта се връщаше през пролетта. Всички се разотиваха и разграбваха всичко, което можеше да бъде разграбено. Опустошаваха я. Вече беше все едно какво ще се случи, затова на зимата не ѝ оставаше нищо друго, освен да извади на показ най-лошите си страни, докато в един момент просто не дойде денят, в който тя ще се погуби в собствения си сняг. Така започна всичко... 

Зимата беше изключително люта и дълга. Снежни виелици и множество лавини завземаха все по-обширни територии. Лятото сломено отстъпваше пред зимата. Навън ставаше все по-трудно за оцеляване, а вътре... вътре отдавна вече всичко беше покрито с лед. Животът си беше отишъл. Лятото беше остъпило пред зимата. Слънцето се беше скрило под студеното синьо небе. Светът вече не беше същия.

- Какво ще правим? – каза загрижено лятото.

- Не знам, мъниче, не знам. Но не може да продължава повече така – каза есента – трябва да направим нещо.

- Аз предлагам да бойкотираме зимата – всички се погледнаха смутено, пролетта побърза да допълни с ирония – ако искате пък може да я оставим да излива гнева си върху всички нас? Но на всички ни е ясно, че за да променим нещо, трябва да действаме, а не са седим и да гледаме, и да чакаме времето само да излекува зимата. Тя има нужда от нас сега!

- Тя дори вече не си дава сметка какво прави... – каза съжалително лятото.

- Добре, каква ви е идеята?

- Трябва да накараме времето да промени графика. Не може зимата да е толкова дълга, а лятото да свършва толкова бързо. Другото, което си мисля, че можем да направим е лятото да се опълчи на зимата. Само така ще може да настъпи промяна за всички нас.

- Но аз... не бих могла да го направя...

- Хайде пък сега!? Лято, ако някой не накара зимата да се осъзнае, разбираш ли какви последствия ще има това за нея, за нас и дори и за целия свят? А представете си ѝ се случи нещо лошо?! Как ще живеем от там на сетне с това чувство за вина и празнота? Ако няма сезони на земята какво ще правим? Ще настане пълен мрак. Опитът ни вече е достатъчно голям и сами виждаме, че към всеки сезон трябва специален подход. Някои се нуждаят от блага дума, от похвала или пък от окуражаване, а зимата е от онези сезони, които се нуждаят от един здрав ритник, за да си седнат на мястото и да натежат – лятото го погледна смутено, а пролетта допълни – длъжни ли сме да търпим такова отношение? Виж какво, лято, и на мен не ми е приятно, но това е единственият начин да се осъзнае и да промени посоката, в която се движи, а тя в момента е грешна! Зимата се държи инфантилно. Точно като едно малко беззащитно коте, което е било подритвано и сега при всеки опит да бъде погалено вади нокти, съска и хапе. Всички знаем, че всъщност зимата в същността си е един чудесен сезон. Уникална е сама по себе си, има потенциал, има своето очарование и има своя вътрешен чар и ще е много тъжно, ако всичко това бъде погубено, следствие на нейното безсилие и на нашето безразличие.

Въпреки всичко каквото ѝ да направеха сезоните, нищо никога нямаше да бъде същото. А промяната щеше да дойде само тогава, и само там, където зимата щеше да се чувства на сигурно място. Те знаеха, че ако се разделят и всеки продължи по пътя си, зимата ще става още по-люта и студена. Дълга и трудна беше битката между сезоните. Дните и нощите се сливаха, заедно с дългите разговори помежду им. Никой не знаеше какво ще се случи утре... затова оставиха времето да реши какво ще бъде тяхното бъдеще. А дотогава времето щеше да бъде най-мразовитата и люта зима...