Центрофугата на живота

Сърцето се беше отдало на своите чувства и беше оставило кръвта във вените му да препуска с бясна скорост. Любовта беше заела свободното място в горния край на тялото и умуваше нещо, свита в ъгъла, за да не пречи на никого. Разсъждаваше върху живота и си мислеше, че може би грешка е била съдбовната ѝ среща с обвързването, защото тя имаше нужда от свобода. Вместо това обаче нетърпение я беше обзело: „Хората никога няма да се научат да не бъдат консуматори и да оставят събитията да се случват съвсем естествено. Когато им дойде времето. Ама то точно във времето е проблемът бе, любов – никога не знаеш кога му е точното време, защото то просто няма такова. Затова хората все бързат. Бързат да обичат. Бързат да се любят и след това бързо разлюбват. Абсолютна липса на любов. Дори и грам мозък няма в тая шизофренична цикличност.“ Докато сърцето размишляваше тъгата се беше настанила в близост до него и слушаше с любопитство монолога му. Тъгата беше застанала като портиер на входа на аортата и оглеждаше внимателно всеки тласък кръв, който преминаваше покрай нея. Портиерът напоследък имаше много работа, защото кръвта препускаше безумно бързо из вените (като в центрофуга) и все повече се усещаше нуждата от още един пазач. Знаеш как е... Така започна кастингът за нов служител на входа на аортата. 

Първа премина надеждата. Тя толкова много се беше напудрила, че дори вярата не можеше да я познае. Надеждата искаше да умре последна. Смяташе, че така е редно. Освен това така ѝ беше втълпено, още докато беше малка искрица, родена от едно непринудено очакване, в което по презумпция се разчиташе на идеята, че надеждата умира последна. 

Вярата пък от своя страна беше материализирала своят профил в царството небесно. Коли, пари, злато... Ех, живот, живот... Като казах живот – да! Животът беше двигателят на центрофугата в цялата тая симбиоза между разум, чувства, емоции и някакви си органи в това объркано тяло. Центрофугата понякога така силно се завърташе, че докато се опомнят всички, които се въртят в барабана, вече е дошъл краят им. А, да! Щях да забравя – краят и той не си поплюваше. Само той имаше смелост да натисне копчето за прекратяване на центрофугата. Че ако не беше той.. тежко им и горко им. Мхм. 

Никой не даваше на подлостта дори да припари до центрофугата на живота. Въпреки това тя често успяваше тайно да се промъкне. Чувството за празнота беше най-страшно. Тогава беше най-пусто и тихо. И когато настанеше неловка тишина смехът се опитваше да разчупи обстановката, но радостта беше временна. Радостта винаги се опитваше да догони шастието, но то винаги преминаваше неусетно и после никой не се сещаше за него. Хората помнеха предателството. От него кръвта се смразяваше и като че ли спираше за миг, а този миг понякога се усещаше като цяла вечност. Тогава иронията наддаваше вик: „И следващият път внимавай към кого се привързваш, ясно ли ти е, глупачке?!“ Омразата се беше задъхала от бързане и с досада установи, че любовта вече беше заела мястото ѝ. Болката ставаше все по-непоносима и не знаеше колко още разочарования би могла да понесе. Това събуди депресията и тя се завъртя като ураган в центрофугата. Помете със себе си и смелостта, а истината се беше заклещила във филтъра на живота. Лъжата самодоволно и подигравателно я предизвикваше: „Ха-ха-ха, видя ли колко си нежелана?! Все се заклещваш някъде – я във филтъра, я на нечие гърло... За разлика от теб аз се нося волно и дори понякога получавам заслужена украса. Ти продължавай да си бъдеш истински честна, дори и след като виждаш, че така до никъде не се стига...“ Истината се потопи в необятното море от самота и се отдаде на дълги разговори с мъката и нерешителността. Агресията чукаше на вратата и едва успяваха да я удържат. 

Импулсите препускаха подир забързания приток кръв, като винаги действаха без да мислят. И винаги бяха в грешка. Каквото и решение да вземеха все беше в техен ущърб. Дали от суета или пък друго...не знам, но за сметка на това пък на нервната възбуда изобщо не ѝ пукаше дали ще понесе още загуби, защото тя беше приятелка с непукизма. Той пък от своя страна беше гъст с глупостта. А глупостта уби надеждата. Надеждата умря първа. Тогава се подаде страхът като последен войн в центрофугата на живота и заблъска по барабана от ужас. От отделението на пералнята потече поредната доза опияняващ медикамент. Накратко го наричаха цяр. „Нека да бъдем политкоректни все пак“, намигна остроумието. 

Любовта не успя да намери покой зад слепоочието, защото мозъкът не спря да ѝ говори някакви неща, вдъхновен от своя разум: „Виж сега какво, любов, пречиш ми да мисля! Как да преценя сега дали мястото ти е при мен или не, като ти не спираш да шаваш наоколо?! Освен това си довела и някакви пеперуди, които не спират да ми гъделичкат гънките! Затова ще те помоля, даже ще ти заповядвам, веднага да напуснеш центрофугата на живота ми!“ Любовта не обичаше конфликта, измърмори, че вината е изцяло нейна, и пое в неизвестна посока. Оттогава настана шизофренична пустота в горната част на центрофугата на тялото. Сърцето едва изпомпваше кръвта и тя все по-бавно препускаше във вените му. Наложи се тъгата да бъде съкратена и да закрият щатната бройка за позицията, която заемаше тя. Вече нямаше нужда някой да охранява сърцето и кръвта във вените му. През отделението нахлу киселина. Унищожи всичко, което обитаваше центрофугата. Какво се случи с мозъка ли? Мозъкът изскочи през маркуча за вода и вече нищо не можеше да го възстанови, ако това те вълнуваше. Не е смешно, приятелю! Не е смешно. И знаеш ли защо не е смешно? Защото от центрофугата на тялото последен си тръгна животът. А когато си тръгне животът значи това е краят на всички краища...