Из мемоарите на един котарак

Ще започна разказа си банално и дори леко досадно:

Седиш пред своя малък екран, втренчил поглед в мен. Вероятно си мислиш, че изглеждам блажено замечтано на тази снимка. И си казваш – котка да си в днешно време! – не! Не си прав, човече! Животът на котките никак не е лесен. Нито пък чудесен. И ще ти кажа една котешка тайна – не мечтая. Отегчен и разочарован съм. От живота съм разочарован. Знаеш ли какво ми е дал той – една шепа козина, мустаци и самота. Имам предвид, че ме е изоставил. Не Бог, не съдбата, не късметът. Животът! Животът ме е изоставил. Дори и ти някой ден ще ме изоставиш, или пък аз ще изоставя теб. Не се знае кой ще си тръгне пръв, но така правят всички. 

Животът е скучен, човече. И не само, че е скучен, ами е и изключително подъл, неприветлив и несправедлив. В този ред на мисли котараците с неосквернена душа, като мен, много трудно виреят в такава среда на шизофренично предразположени хора. Напоследък още по-ясно осъзнавам, че тук, този свят, в който живеем днес с теб, не е за мен. И когато някой ден си отида, тогава ще знаете, че съм изпитал истинско щастие.

Хората са като домино. Бутнеш ли един, той повлича всичко след себе си. Забелязал ли си, че си тръгват съвсем съзнателно от нашия живот. Още със самото си раждане идват с идеята, че някой ден ще си отидат и повече никога няма да се върнат. Дали в моя, дали в твоя, дали в собствения им живот... С други думи мога да ти кажа, че първото качество, с което се сдобиват е предателството. Всички до един са предатели. И, да! Наречи ме песимист. Наречи ме черноглед. Може и така да е. Но кажи ми ти кога и колко пъти си бил истински щастлив през живота си?

.....

Трябва да помислиш?! Не можеш да се сетиш сега?! Мхм. Ясно! Но ако те питам за нещастията, които са ти се случили няма да ти стигне остатъкът от живота да ми обясняваш, нали? Голяма работа, човече, нищо не е станало, не се притеснявай. Смисъл има единствено в тълковния речник. Там можеш да намериш логическото обяснение на всяка дума, която чуеш от мен. Но логика всъщност – няма.

(С)МИСЪЛ. Смисълът е единственото нещо, което ни крепи. Винаги го търсим някъде, за да продължим в някаква посока с разкъсаната си душевност и пълния чувал с разочарования, унаследени от напразните надежди. В опит да се закърпим.

Истината е, че аз съм се провалял изключително много пъти. Повече отколкото съм успявал, ако можем да наречем нещо в живота ми успех. И си мисля, че ако самият аз бях спазвал всички съвети, които така ентусиазирано и убедително давах на другите котараци, вече щях да съм на светлинни години от тази планета. Разказвал ли съм ти за този парадокс? Котките са много добри съветници, но на тях няма кой да им даде съвет и нямат способността да се вслушват в съветите, които дават на другите. 

Сигурно ти е омръзнало от историите, които ти разказвам, наситени с негативизъм. А не ти ли е омръзнало от онзи изкуствен и превзет позитивизъм, който ни налагат като модел на поведение и мислене? 

Да, точно така. Записвай си, моето момче, записвай си. Аз затова пиша. За да ме има. Поне върху белия лист хартия. Или в дигиталното мемори. И все пак завинаги мога да бъда изтрит – от теб зависи. Не знаеше, че котките могат да пишат?! Е, могат, разбира се. Това, че не могат да говорят не означава, че няма какво да кажат. Всяка душа има своето слово, което чака там някога да бъде отнесено във вечността. О, по дяволите! Тази дума е толкова смислово силна, че понякога си мисля, че трябва да ѝ отдавам специална почит, когато се налага да я употребявам в речта си.

Ако трябва да бъда честен повече ме е страх от старостта, отколкото от смъртта. Когато човек остарее, съм чувал, че милее по младостта. Ако има господ, имам усещането, че това е неговият начин да накаже справедливо всяко едно същество на този свят за греховете му. Както при малките деца – за всички трябва да е едно и също, за да няма сърдити. Явно идеята му е с напредването на старостта човек да пожелае сам смъртта си и да си тръгне с желание и облекчение от този свят. Но това почти никога не се случва, човече, почти никога не се случва. Колкото повече остарява един човек, толкова повече му се живее. Това е истинското наказание да знаеш. Да живееш с мисълта, че денят, в който няма да отвориш очи никога повече, ще дойде съвсем скоро. И няма да видиш никога повече как умира природата през есента и как възкръсва през пролетта. В скута ти никога повече няма да кацне пеперуда, няма да седне дете... Няма да можеш да вдишаш никога повече и след това да издишаш с облекчение. Няма да можеш да чувстваш... да кажеш „Обичам те!“ Нищо няма да можеш... Затова не съм сигурен дали искам да остарея или да си отида млад от този свят. Не мислиш ли, че когато човек е млад, товарът в душата му не е набъбнал толкова, че да му трябва инвалидна количка, за да го носи? Но когато остарява този товар става все по-тежък и заема все повече място. Тогава човек започва да го трупа в различни кътчета на своята душа, които някога са били уютни и чисти, а сега са се превърнали в складови помещения. Дори в сметища. Всичко е заринато с душевни отпадъци и човешки несгоди. С болка и страдание. С тежест. Със спомени. С цял един живот... Който ще се помни донякъде. За който ще се говори понякога. А сетне ще изчезне. И никой никога няма да се сеща за него. И никой никога няма да говори за него. Сякаш никога не е бил. Сякаш никога не е съществувал тук... в сърцето ти, в сърцето ми... 

Сега, когато ти пиша това, все още съм тук. Все още си тук. И душите ни се срещат в поредния дългоочакван акорд. И обичат. А навън отново е есен. И отново вали. Лятото отстъпва пред предстоящия студ, който ще завладее всичко навън, а след това и всичко вътре в нас. Свил съм се на кълбо на дивана и съм метнал отгоре си любимото (жълто) одеяло. Представям си, че то (жълтото) е моята пролет. И моето лято. И моето слънце. А ти си моята вселена. И ми се сгрява душата. Котаракът в мен се усмихва от умиление при мисълта за теб. Ти си моята пролет. И моята обич. А аз съм твоята зима. И любовта на живота ти. Между нас има симбиоза от чувства и сезони. Ние сме нашето сега. 

Но нека не ставаме излишно сантиментални и да си кажем за каквото сме започнали този разказ. Знам, че аз и ти сме като слънцето и лятото. На пръв поглед от различни светове. Дори от различни вселени. С теб обаче притежаваме една душа. Аз съм твоето логично продължение, ти си моето начало. Лятото без слънцето е немислимо. А ако го няма слънцето, не бихме познавали лятото. И топлината. 

Погалваш гъстото ми зимно кожухче с ръка и ми разказваш как е минал денят ти. Душите ни си говорят. Пълни са с емоции, с чувства, с котки, с хора... Замислял ли си се, че празните хора пълнят живота ни с празни приказки и обещания, защото няма какво друго да ни дадат? 

Сигурно смяташ, че съм един глупав котарак, който просто гледа замечтано в съседната градина. Или пък, че просто съм пълен неудачник. Може и така да е. Може и така да е. Но знаеш ли какво? Не мога да ви разбера вас – хората, стъпквате всичко, което казвате, че цените и от което имате нужда и за което сте мечтали цял живот. Когато животът ме срещна с теб, аз бях просто един никому ненужен котарак. Сега ти си имаш мен. И аз имам теб... 

Ти си имаш котарак, а аз си имам човек. 

И светът ни наистина е жив.