(Не)одушевената коледна украса

 

Коледа наближаваше. Коледната украса беше складирана в един голям кашон, в най-долния шкаф, в килера и чакаше с нетърпение да внесе уют в дома си. Гирляндите потрепваха в очакване, а кристалните топки гъделичкаха с нетърпение снега във вътрешността си. Само Мечокът и Еленът бяха някак недоволни от пребиваването си в "дъното на къщата":

- Слушай какво, Мечо, това не може да продължава повече така!

- Какво искаш да кажеш?

- Искам да кажа, че в момента, ние двамата с теб, сме обречени на страдание до края на животите ни в тоя мрачен и влажен килер! Трябва да намерим начин да избягаме завинаги оттук и да търсим своето щастие извън пределите на този затвор! – Мечокът го гледаше продължително леко смутено и не премигаше, а Еленът допълни с недоумение – Какво?! Не знаеш как става?! Не си ли гледал "Бягство от затвора"? – Мечокът премигаше на парцали – Вярно! Забравих, че си мечка. С тая твоя летаргия изпускаш най-важното в живота! Така да знаеш!

- О, я стига! Всяка година слушам едно и също! Знаеш, че човекът ни одушевява всяка година само и единствено за Коледа. И много добре знаеш, че дори прекарваме много повече време извън кашона в килера, отколкото трябва.

- Моля?! И сега какво? Трябва да се чувствам длъжен ли? Да му изям пантофите ли? Да съм му благодарен до края на живота си ли?

- Твоят живот няма да има край! Успокой се! Но не това казвам сега.

- А какво казваш? Че ни притежава, така ли? И че му се явяваме тука някакви си роби, така ли? На човека!?

- За съжаление е така...  

- И може да прави каквото си иска с нас и да решава ние кога да бъдем на свобода?! Къде останаха нашите права, по дяволите!? Къде е свободата ни? Кога се чува гласът ни? Това ли наричаш ти демокрация? Не, това никаква демокрация не е! Това е тирания! Во век в килера! Супер! Чуден живот си живеем заробени, забравени и потънали в прах!

- Свободата е като хляба, Еленче, всеки ден трябва да замесваш нов хляб…

- Мечо, не ми се прави на остроумен като ми цитираш Радой Ралин ни в клин, ни в ръкав. Не ти се получи!

- Свободата, Мечо, е най-ценното нещо… сам трябва да си я вземеш... – Мечокът го погледна с укор в очите и скръсти недоволно ръце от цялото остроумие на света, което му се налагаше да чува ежедневно от Елена и само измърмори – 'секи сам си преценя! И Дон Кихот сам си е преценял! Освен това си досаден вече! Не ми се разговаря с теб!

- Ха-ха! Дежа вю! Толкова си предвидим и банален! Скучняк! Ами недей, бе! Стой си в кутията и си трай, докато дойде време за Коледа! Ай ше ти...

- Няма нужда от излишен сарказъм! Знаеш, че съм прав!

В тоя миг нахлу котаракът, недоволен от своята нова премяна. Седна по средата на килера и започна с лапи да прави опити да премахне коледния хлопатар от врата си, като в стремежа си да се отърве от него изглеждаше по-скоро комично. 

- Виж го па тоя! Като някакъв клоун са го окичили – сред коледната украса се разнесе бурен смях, някои от топките дори се търкулнаха по земята – ох, заболя ме коремът! Не помня от колко време не съм се забавлявал толкова!, каза през сълзи Еленът – виж го, виж го! Не котарак, а истинска млекодайна крава! – Еленът отново избухна в истеричен смях. В тоя момент котаракът разярен се втурна към тях и с всичката ярост, която беше събрал в себе си, изсъска срещу коледната украса, която така искрено му се подиграваше. От уплах всички се шмугнаха много бързо обратно в кутията и затвориха капака ѝ. След няколко секунди хлопатарът вече не се чуваше, а Мечокът леко подаде крайчеца на окото си, за да огледа трасето:

- Добре! Чисто е! – прошепна на останалата коледна украса той, излезе от кутията и изтупа с лапи праха от дебелия си кожух.

- И сега?

- Сега какво?

- Какво ще правим? О, не! Чакай, чакай! Някой идва! Бързо обратно в кутията! – всички отново се скриха под капака на кутията. В този момент ентусиазирано влезе човекът, припявайки си:

"Last Christmas, I gave you my heart…", взе в ръце кутията и се запъти към вътрешната част на дома си, продължавайки да си таканика. Настани се удобно на дивана. Отвори капака и започна да вади частите от коледната украса една по една, да им говори и да им се радва като малко дете. Насред нищото сложи един плюшен белобрад старец.

- Едно нещо не мога да разбера! Тоя проскубан старец защо всяка година е част от коледната украса?!

- Еленче, престани, грубиян такъв! Много добре знаеш защо!

- Не съм грубиян!

- Си! Много добре знаеш, че плюшеният старец е част от миналото, което го прави автоматично част от настоящето и част от бъдещето!

- Част от какво минало?

- Еленче, ти амнезия ли имаш? Всяка година ти обяснявам едно и също! Как пък веднъж не го запомни!

- И каква е връзката на тоя проскубан котарак с Коледа и с нас?

- Връзката с нея…

- С коя нея? 

- Много добре знаеш с коя! (с Лапландия) – каза съвсем тихичко Мечокът – затова замълчи! Дано никой не те е чул!

- Добре! Съжалявам…

- И с право…

- А тя дали си има нещо от него, Мечо?

- Не знам, Еленче, не знам… но това не е в унисон с коледния дух, затова дай да сменим темата!

- Добре, Еленче, Извинявай! Но аз искам само да попит…

- Млъквай, преди да ни е чул! Какво искаш? Да ни заключи завинаги в килера заради голямата ти уста ли?!

- Да, добре, извинявай! Млъквам…

Всички бяха заели вече почетните си места, когато изведнъж се появи човекът с някаква си червена кутия в ръце. С нетърпение я отвори и започна да вади някакви неща от вътре. Когато той ги извади стана ясно, че тези „неща“ щяха да бъдат част от украсата за Коледа. Старата коледна украса в дома му беше изпаднала в лек ступор. Тя трудно приемаше новите попълнения. От кутията се подаде някакъв дебел и грозен снежен човек и някаква невзрачна картичка, а вътре пишеше:

"Човече, имате прекрасна коледна украса, но в нея липсват повече одушевени герои, затова Ви изпращам този снежен човек!"

- Хахаха, виж го тоя пингвин! Даже и името на човека не може да произнесе правилно! Пииишеее сее Човеко, не Човече! Неграмотник такъв! Човече звучи снизходително. 

- Не е пингвин, а снежен човек, тъпчо!

- Добре де, не е пингвин, а бастун!

- Еленче, така не се говори! Дръж се възпитано!

- Понякога трябва да падаш на нивото на другите, Мечо, не знаеш ли?

- Не е уместно!

- Винаги е уместно!

- Не, не е! Дръж си езика зад зъбите, ако обичаш!

- Какво искаш? Сега тоя грозник ще заеме мястото на някой от нас и човекът ще ни захвърли в някой ъгъл.

- И каква е тая аматьорска картичка?

- Виж я колко е нескопосана!

- Дори не свети и няма коледна мелодия! Това е най-скучната картичка, която съм виждал някога! – каза с отегчение Еленът. И каква е тая грозна муцуна, която се подава оттам?! Ужас, просто! Пълен ужас!

- Зарежи тоя лош клонинг – Еленът погледна Мечока с укор в очите – добре де, добре, все едно не съм го казал, кажи сега какво ще правим, Еленче?

- Не знам, Мечо! Тия па откъде се взеха?! Сега ще ни създадат проблеми!

Човекът сложи Снежния човек точно до Елена и Мечока, а картичката зае своето място срещу тях. Настана тишина. Коледните топки потрепнаха свенливо. Знаеш как е… когато дойде нов субект в колектива обстановката става напрегната. Мълчалива. Неудобна... Мечокът и Еленът бяха обърнали гръб на Снежния човек и само от време на време завъртаха леко глава и го поглеждаха пренебрежително с крайчеца на окото си. Тогава Снежният човек се престраши и каза:

- Казвам се Снежко! – гласът му отекна чак до Голямата Лапландия, но никой не му отговори. Като глас в пустинята, само че в Лапландия. – Здравейте, казах! – опита се отново да привлече вниманието върху себе си – аз идвам от много далече и съм много специален – при тези думи коледната украса му се присмя, но въпреки неудобството той продължи – освен това си имам сърце. Вие имате ли сърца? – попита непринудено той. От пренебрежителни, погледите на останалите, станаха смутени. Започнаха да се оглеждат един-друг в търсене на собствените си сърца, които знаеха, че никога не са имали…

- Ти защо изобщо си тук – каза с лек назидателен тон Еленът в опит да разчупи създалия се дискомфорт.

- За да внеса уют в дома ви! – каза самоуверено Снежният човек.

- В нашия дом има достатъчно уют! Не си ни нужен! Върви си!

- Да, но аз току-що пристигнах. Освен това идвам от много далеч и вече няма връщане назад. Искам да бъда ваш приятел!

- Искаш, ама няма! – отсече Мечокът.

- Но защо, аз нищо лошо не съм ви направил?

- Не си, но ние нямаме нужда от още украса!

- Смятам, че за тази година вече наистина нямаме нужда... – каза Снежният човек остроумно, след което всички се подсмихнаха колебливо – освен това смятам, че тук има твърде малко одушевена украса, затова смятам, че пасвам идеално във вашата компания.

- Абе, Снежко, ти си бил голям пичага, бе! – каза Еленът – я ела сега тука да ти разкажем…