В таксито

Закъснявам за работа. Викам си такси. И то закъснява, според моите представи за бързи и яростни таксита, защото в близост до вкъщи има две пиаци. Няма значение. 

В таксито (интерпретирам разговора по спомен някак): 

Влизам. Казвам с досада адреса на работното си място и замлъквам. Потъвам в някакви си мои мисли за живота там. Философко мълчание едва ли не. Естествено звучи чалга и това прецаква цялата ми идилия. Започвам да се агресирам и да оглеждам обстановката и шофьора, че да го преценя и да помисля как да го заговоря в тоя контекст, но да не е твърде нападателно. Обаче пак не съм се наспала, кръста ме боли, главата ми е замотана, не искам да виждам хора и изобщо не съм в кондиция за диалог. Студено ми е и имам ужасна пъпка под носа. С други думи никак не съм комуникативна тая сутрин, затова решавам, че мълчанието е най-доброто, което мога да дам и да получа. По едно време таксиметровият шофьор прекъсва плана ми с някакъв нелогичен въпрос: 

- Мога ли да попитам нещо?, е, мисля си аз, не може, щом питаш – не може, ама казвам все пак „да“. 

- Вчера да сте била с тъмнозелено палто или сако? 

През главата ми минават мисли, че започва да се заформя някакъв оракул. Ще ми предсказва тука бъдещето вероятно. Ще ми каже, че съм с ужасен характер и никой мъж няма да се задържи до мен повече от двайсе секунди, затова да ходя на психиатър и да ида при баба му да ми развали пет магии и да махне двеста родови проклятия от мен. После ще иска още пари за доброто предсказание и правилната насока. Поглеждам го в огледалото и затвърждавам, че в тази теория има резон. Та отговарям: 

- Не, не съм била, и очаквам разговорът да приключи, но не. 

- Тъмнозелено беше. Нещо подобно като на тази жена – някаква жена върви отчаяно (вероятно към работа) по левия тротоар, с лилаво, шушляково яке, с каквото съм и аз в момента. Нищо общо.

 

- Нямам тъмнозелено палто, казвам радостно, че не е познал и няма да му се получи.

 

- А вчера да сте пресичала тук по пешеходната пътека? 

Разбира се, че да. Поне пет пъти, и си мисля, че тоя ме баламосва, защото ме взе от адрес и по пътя на логиката пресичам ежедневно улиците наоколо. Това е подвеждащ въпрос. Все пак на същата улица живея, си мисля, а той през това време допълва: 

- Бяхте с черен клин (то аз и сега съм с черен клин, не е трудно да се измисли, така правят шарлатаните – хващат се за някой факт и го разтягат после по един от логичните два варианта) и някакви обувки тип кубинки. 

- Тъмносиньо палто имам, пояснявам аз, като предполагам, че ако често се навърта в тоя район ме е виждал поне 'иляда пъти. 

- Да, нещо такова, казва той, аз не съм много по цветовете, и млъква. 

Е, супер! Сега защо ме разпитва тоя такива неща рано сутрин?, се възмущавам аз на себе си. И го подканвам да обясни: 

- И? 

- Ами нищо. Много интересна походка имате. 

Ей това баш не съм очаквала да чуя. Изпадам в някакъв ступор и едновременно с това искам да избухна в смях, но успявам да се овладея и да запазя хладнокръвие. Като онзи ден в стоматологичния кабинет, който не съм посещавала от миналата година, и сядайки на стола пояснявам, че съм забравила какво е усещането да те е страх, а моята зъболекарка учудено ме пита дали наистина ме било страх, защото не си личало било никога. 

А не ве, швепс! Разбира се, че да! Всеки път! Сърцето ми е на барабан. Сатурацията ми пада. Кръвното ми се покачва. Направо границите ми се изравнят и дланите ми стават влажни. Как па никой не е забелязал досега оная смут в очите ми, онзи поглед на сърна, пред която е изскочил ловец?! Треперещите ръце?! Лошата комуникация?! Не моа... След петнайсе минути обикновено всичко си идва на мястото, като видя, че няма да ме колят. Но...

Та става много забавно. Опитвам се да разбере какво точно означава „интересна походка“. Трудно му е да обясни или се прави, а може би се опитва деликатно, че да не се обидя нещо на смешната си походка: 

- Ами интересна, щом съм Ви запомнил. 

Аре ве! Тоя и той за къф се зе?! 

- В какъв смисъл интересна? Смешна? 

- Не, не, не смешна. 

- Кокетна?, трябва да вадя с ченгел. Искал си да кажеш нещо, па после си се отказал. Ей тъй най-обичам. 

- Ами, хубава..., ех, не се научиха тия мъже директно да си казват нещата. Не разбирам какво иска да каже тоя господин сега. 

- А, казвам аз, това предполагам някакъв комплимент трябваше да е?! Благодаря! 

- Да, казва ми той, аз съм малко пестелив. 

Ха! Пестелив бил. Супер забавен е тоя разговор, разбирате ли? Използвам момента да питам: 

- Не се ли притеснявате понякога, че клиентите, които возите, могат ей сега да извадят един нож тука и да Ви направят на парчета? Да ви оставят на място, както се казва?, в съзнанието си вдигам дясна ръка и дланта ми е в хоризонтално положение до главата, все едно чакам някой Оскар за остроумие да ми падне отгоре и да ме взриви като метеор, който току-що се е сблъскал със Земята и се е врязал чак до земното ядро. 💁🏻‍♀

- Не, не се притеснявам, казва, а аз съм супер разочарована от отговора и пак настоявам да чуя някоя криминална история, абе измисли си нещо, бе човек, виждаш, че искам екшън – никога не Ви се е случвало? 

- Не. Преди да се качи клиент го оглеждаш и го преценяваш. 

Пълна скука. 

- Аха, разбирам. 

- Но като дългогодишен тираджия съм виждал какво ли не. Но да не Ви развалям сега деня. 

- Ама не се притеснявайте, аз затова питам. 

- Ако те е страх от нещо, просто не го правиш. 

Мхм, да, има логика, колега, си мисля. 

Сигурно все още ме ругае, че не му оставих бакшиш. 

Отивам на работа и застрелвам колегите със супер уместния въпрос да обясняват каква ми е походката. Те поне знам, че няма да ме излъжат. 

Накрая се оказва, че съм била вървяла със самочувствие, като от голямото Добрютру и на човек му иде да ми плесне един зад врата, че да се свестя малко и да не се мисля за някаква кралица там, каквато в действителност съм. 

Мхм. 

А аз съм такъв комплексар, ви казвам, затова никога не вярвайте на първото си впечатление за някого. 

Никога. 

И те така. Това исках да ви кажа. 

Автор: Аз, Кралицата! 💁👸