Между разума и сърцето

      Рисунката, която беше рисунка за картичка, е мое дело. :) 

Радина се събуди преди алармата да иззвъни. Очите ѝ пареха. Главата ѝ тежеше. Умът ѝ бавно се разсънваше. В първите минути всичко изглеждаше както обикновено. След това всичко започна отначало. В очите ѝ запрепускаха емоции. Сълзите започнаха да капят една след друга. Никога по две наведнъж. Първо се показваше лявата. Винаги беше първа. Тя идваше от сърцето. След това прокапваше и тази от дясно. Нея я пращаше разумът. Очите бяха по средата. Както се казва между чука и наковалнята, но по-правилно беше да се каже между разума и сърцето. Казват, че страданието пречиства душата. Ако това беше вярно, то душата на Радина се беше изтъркала от страдание и вече можеше категорично да се каже, че тя нямаше душа. 

Прокапаха първите две сълзи: 

- Ти защо си тук? - сълзата от лявото око попита тази от дясното. 

- Не знам... 

- Е как така не знаеш? 

- Ами ей така, не знам. А ти защо си тук? 

- Аз идвам от сърцето. 

- Аха - каза отегчено дясната сълза - и какво се случва в сърцето? 

- Не питай! Затова сега съм тук. Сърцето се разстрои, заради което различни емоции и чувства започнаха да нахлуват в него и да нарушават ритъма му. Опитваше се да се успокои. Първо се опита да се справи само със ситуацията, но не успя, затова после прибегна до различни медикаменти и опиати, но те само влошиха състоянието му. Всичките ми приятели един по един тръгваха към очите, защото не издържаха на вечните екстрасистоли. А след това какво се случваше с тях - не зная. Никой от тях не се върна, за да каже. Сега дойде и моят ред. Страхувах се, но пък сега срещнах теб и сега се чувствам малко по-добре. Ще ми кажеш ли все пак защо си тук? 

- Казах ти вече, че не зная. 

- Е как така не знаеш? 

- Ами ей така. 

- Добре де, нали идваш от разума? 

- Да. Е, и? 

- Ами той не ти ли каза защо те праща тук? 

- Не. Не ми каза. 

- Странно!

- Кое е странно? 

- Че разумът постъпва неразумно - сълзата започна да се смее ехидно. 

- Ха-ха-ха - много си остроумна! 

- Извинявай, просто исках да кажа, че всички, които живеем в сърцето знаем какво се случва с него. Не очаквах разумът да е объркан. 

- Не очакваше, ама ето че е!  

- Никаква логика! 

- Еми… - сълзата сви рамене с досада и попита - а любовта умря ли? 

- Да, умря. 

- Не искам да повярвам в това! 

- Е, да, не искаш, но ще ти се наложи! 

-Кога точно се случи това? 

- Не зная, но зная, че е станало внезапно. 

- Така ли? 

- Да. 

- И как умира любовта? 

- Както умира всичко останало. 

- Как разбираме, че е умряла? 

- Просто един ден вече я няма и всички я търсят. 

- Къде я търсят?

- В очите. 

- Е, как така в очите?! Любовта не живее ли в сърцето? 

- Не, глупаче, сърцето и очите са едно цяло, когато любовта умре се усеща първо със сърцето и веднага след това се вижда в очите. 

- А после? 

- После какво?

- Какво се случва после? 

-  После идваме ние - горчивите сълзи. 

- Това прави ли ни лоши? 

- Не, глупаче! Не сме лоши. 

- Тогава защо се появяваме след огорчение? 

- Защото очите рядко плачат от щастие. 

- Тогава щастието съществува ли изобщо? 

- Не мога категорично да отговоря, но казват, че го има някъде там и уж някой са го чувствали със собственото си сърце. 

- Но аз искам да знам!

- Разбирам, но ако знаех щях да ти кажа. 

- Как така не знаеш?! Ти трябва всичко да знаеш! - каза разочаровано сълзата - нали идваш от разума?! 

- Престани! Казах ти, че той е объркан в момента! 

- Каква катастрофа! 

- Еми… случва се и в най-педантичните умове.

- Това е оправдание!

- Не е! Истина е! 

- Оправдание е на слабите умове!

Добре! Може и така да е. И какво от това? 

- Ти виждала ли си тъгата и разочарованието в очите на хората след предателство? - сълзата от лявото око смени темата.

- Не. Виждала съм хаосът в ума им. 

- А в разума усеща ли се болката на сърцето? 

- Разбираме, когато сърцето страда, но не можем да преживеем болката му. Усещането е като ураган в другия край на планетата, който се излъчва на живо по телевизията - виждаш го с очите си, но не си в сърцето на урагана и не можеш да го усетиш. Така е и когато сърцето страда. 

                             *****

... сълзите винаги капят една след друга. Никога едновременно. Винаги пада първо тази отляво. После дясната... 

- Аз искам да вървим заедно по пътя! Омръзна ми да вървим по двата противоположни тротоара! Искам да вървим по един маршрут. Един до друг. Да си говорим за музика, за любов, за поезия... Да броим звездите и сълзите от щастие в очите - последва кратко мълчание - ще се срещнем ли някога пак? 

- Разбира се, че ще се срещнем, сълзичке!

- Сигурна ли си? Има ли живот след сълзите? 

- Има, разбира се! Сигурна съм в това! 

- От къде си сигурна? Някоя сълза върнала ли се е оттам, че да ти потвърди, м?

- Не. Но всички знаем, че е така. 

- Искаш да кажеш, че след като прокапем и паднем върху гръдта, близо до сърцето, ще се преродим отново, така ли? 

- Да. 

- Не вярвам в това! 

- Като искаш вярвай! 

- Не знам дали има живот след сълзите, но знам, че няма живот след теб! - сълзата го погледна с недоверие. Не успяха да продължат разговора си, защото дойде време да се разделят. Последното, което се чу, преди да паднат беше: 

"Благодаря! До следващото плакане…"