Коледен подарък

Всяка година за Коледа с колежките организираме размяна на подаръци. Пишем имената на всички на листчета и след това всеки си тегли листче с името на човека, на когото ще подари подарък. За мен това винаги е било вълнуващо и съм участвала с голямо желание и в други организирани размяни на подаръци. Тази година в подаръка, който получих, имаше журнал. 

Всъщност от много години имам намерение да започна да си водя записки, или така нареченият дневник, но все не се стигаше дотам. Различни хора в определени моменти са ме съветвали да започна да го правя и се опитваха да ме убедят колко полезно е. Никога не съм го приемала насериозно, може би и затова съм го отлагала. Желанието няма общо с осъществяването. 

Та имаше указания в журнала. Идеята беше да си напиша целите за годината, както и целите за текущия месец и така всеки следващ. Указанията бяха написани на едно листче с притеснението, че ако ги пише в самия журнал, вероятно няма да ми допадне. Всъщност точно обратното. Затова помолих да го направи, каквато е била първоначалната й идея. 

Повечето ми близки знаят, че имам афинитет към подобни неща. Чудесен и много подходящ подарък за мен е нещо, написано на ръка, специално за мен. Имам една папка, в която съхранявам подобни послания, бележки, писма и пр. (както и всякакви билети от различни мероприятия, които съм посещавала). 

Подаръкът е чудесен и идва точно в най-подходящия момент. Първо защото явно, че сама няма да се хвана да започна да вписвам подобни неща и второ - защото това беше един малък тласък към това отново да започна да пиша каквото и да е след няколко години, в които не съм написала и ред, поради причини, които може би ще загатна съвсем скоро или някой ден. Та поради липсата на тренинг е възможно написаното сега да изглежда хаотично или не знам как. Няма значение. 

Та вътре в журнала има и въпроси за саморефлексия. Освен това е споделила любимия си цитат, след което ме подканя да напиша и аз своя, което е мило и няма как да не накара човек да се усмихна. ☺

Говорихме си с нея, още преди да получа подаръка (аз не знаех, че се е случило да подарява тази година на мен), че тя си води подобен журнал. Споделих тогава за моите протакващи се в бъдещето от години намерения. 

Цели за 2024? Че и за всеки месец? В такъв етап от живота си съм, че за една цел не се сещам, какво остава за цели, й казах тогава аз. Започна да ме насочва какви биха могли да бъдат те, и сподели няколко от нейните. Така както нямах цел, така в момента имам (засега) 17 цели за 2024 година ☺. 

Освен това реших да си купя и дневник, в който да си водя ежедневни записки. Той трябва да се заключва, разбира се. Нали вътре ще пиша някакви неща, които само със себе си мога да споделя. Нещото, което отлагам с години. 

Един ден минах през книжарницата след работа: 

- Търся "таен" дневник - казвам аз, така му казвахме като бяхме деца. Осъзнавам колко нелепо звуча. Не казвам, че е за мен, за да не ставам смешна, не че сега, като го споделя публично, е по-различно. Нека си мислят, че го купувам за някое хлапе. Дамата започна да търси и да повтаря, че май са свършили и вероятно са продали последния нам си кога. Бях готова да си тръгна след като обходи всички рафтове. Приех го като знак, че изобщо не трябва да се занимавам с такива глупости и: 

- Ето, ето, Даре, намерих един. Последният е. Ето! - показва ми го с най-големия ентусиазъм на света - този става ли? - ме пита тя. Поглеждам на корицата на кутията - снимка на Giotto's Bell tower - да, идеален е. Ще го купя - казвам аз. 

Прибирам се вкъщи и се заемам с отварянето на кутията, за да видя какво има вътре. С катинар е. Цифров. Три нули не приема. Пробвах какво ли не. Не се получава. Пробвах какви ли не комбинации, връщайки се все към нулите, и нищо. Накрая явно го дръпнах по-силно, защото му се ядосах, и...и се счупи. 😀 Добре, казвам си аз, чудесно, само дишай, майната им на парите, утре ще работиш само за да ги избиеш и ще си купиш друг. Това обаче вече го приеми като знак. Отварям го - вътре инструкции как да отворим катинара. Чудесно! Благодаря! Разбира се, че на мен! Прочетох, но вече е късно. Да им бяхте измислили друго място на тия инструкции. Къде е адреса на предприятието, издало тоя дневник, да им пиша, че логическото им мислене куца? Както и да е.

Въведох своя код. Не го приема. Пробвах с нулите - отключва се. С моя код - не. С нулите - да. Помислих си, че след многократното въвеждане на кодове явно съм използвала единствения шанс, който имам и край! Кодът е нули, а нулите всички го знаят и не е интересно. Накрая забелязвам, че от долната страна има бутонче за рестарт, или нещо такова. Помислих си, че това е чудесно и сега ще нулирам нулите и ще въведа моя код. Пробвах веднъж - не стана. Два, три, пет пъти, все тая. Е, такъв ми бил късметът. Накрая случайно разбрах, че трябва да задържа натиснато това бутонче и така да въведа моя код. И воала! Получи се. Залепих катинара със силикон. И сега? Какво трябва да напиша вътре? 

Винаги съм си мислела, че когато започна да си водя дневник първото нещо, което напиша трябва да е нещо позитивно. Не знам откъде тая логика, но онзи ден я смених и си помислих, че ако чакам тоя момент да сойде всъщност той никога няма да дойде. Нещо като принцесите, коото чакат принца на бял кон. 

Та вече писах вътре. Не беше позитивна описаната история, която ми се случи, но тя е с поука така или иначе и това може би я прави позитивна. 

Катинарът пак се счупи, и пак го лепих. 

В тоя ред на мисли се сещам за една случка: 

Когато бях втори клас бях измислила прякори на целия клас и ги бях записала в една тетрадка, която носих с мен на училище. Не знам защо. Явно съм изпитвала някаква гордост от това и не съм можела да им се налюбувам. Та междучасието ме извикаха за поредния час на логопед. Оставих тетрадката отгоре на чина ми. Защо не в раницата ми - не зная - глупаво дете, как да предположа, че някой ме е следял  и ще тръгне да рови там? Седях на редицата до прозореца. На втория чин. На средна редица, на четвъртия чин, седеше Искрен. Той е видял някак, явно, докато разлиствам многократно въпросната тетрадка и й се наслаждвам сякаш съм някакъв велик гений, написал формула, с която ще спаси света, и докато ме е нямало я е взел и показал на целия клас. Когато се върнах следващото междучасие ядох бой. После не исках да ходя на училище. Та, така де, от тогава внимавам какво-къде пиша, къде го нося и кой има достъп до него. 

Като говорим за размяна на подаръци, както казах, през годините съм се включвала в различни, организирани в социалните мрежи, размяни на подаръци. Ще покажа някои от тях: 

Това е от първата размяна, в която участвах. Подаръкът ми беше тази ръчно изработена кутия (подобни размяни често се организират в групите за ръчно творчество), заедно с ръчно направени коледни играчки за елха. Вътре, както се вижда, съхранявам някакви неща. 

  Това е от тазгодишната размяна

И веднъж в размяна на писма, в която към писмото на Тони получих и нейната поетична книга: 

Сещам се за нещо друго: 

Преди около 5 или 6 години, около 3 или 4 часа следобед, на Бъдни вечер, бях на работа. Нямахме фиксирано празнично работно време. Онази година това беше някаква тема табу във фирмата, в която работех, не знам защо. Всички други имаха празнично работно време, само ние не, но се предполагаше, че то вероятно, може би, все пак, евентуално, ще бъде намалено. Та тогавашната ми шефка се обади. Говорихме служебно. Попитах за работното време, отговорът й беше, всъщност ми се скара: Не знам, не съм мислила още! 

Разбирате ли колко нелепо и обидно прозвуча в 4 часа следобяд на Бъдни вечер да ти кажат, че все още не са мислили до колко часа ще работиш? А работният делничен ден обикновено приключване в 19.30 часа. Всичко предполагаше, че вероятно ще работя дотогава. Не успях да запазя самообладание и се разплаках. Клиентка стана свидетел на цялата тази ситуация и когато приключих разговора извади нещо от чантата си и ми го подари: 

Не познавам дамата. Мисля, че за пръв и последен път я видях тогава. Зная името й, което е написано на картичката, и помня този изключително мил жест. Пазя го, спомням си с благодарност, вярвам в неговата символика и стои на видно място в моя дом.