Коледен Букурещ

Скролвам си аз из Фейсбук и попадам на оферта, предложена от алгоритмите, в която ме канят на еднодневна екскурзия до Букурещ. Я, виж ти, еднодневен коледен базар до Букурещ, защо не? Помислих с кого мога да ида и се оказа, че всичките ми приятелки са заети. След това реших, че ако трябва да чакам подходящ момент, за да се организираме, скоро няма да ида никъде. Затова веднага попълних онлайн формата за резервация.

Беше голяма еуфория до... докато не ми се обадиха да ми кажат, че няма да има организирано посещение на Парламента, който аз искам много да посетя.

Е, добре, казах си, каквото-такова. Опитах да се успокоя до деня преди екскурзията. Трябваше дотогава да получа подробна информация, като в това число в колко часа ще тръгнем от тук, но, разбира се, че аз не получавам нищо. Решавам, че явно нещо все още доорганизират и затова изчаквам предвидливо. В 4 часа следобяд все пак реших да им сигнализирам за себе си. Оказа се, че са пратили имейли на всички, но аз по някакви причини не съм го получила. Помислих си: ето, Дарино, това е знак, че никъде не трябва да ходиш! Както и да е. Стига с тоя песимизъм.

Веднага ми пратиха необходимата информация. Като разбрах, че ще тръгваме в 5 и нещо си часа сутринта и ще трябва да стана в 4 без нещо си, познайте... Казах си: Защо да ходя на майната си в тоя студ, като мога да си остана вкъщи и да се наспя?!

Навих си алармата за всеки случай, ако размисля по време на краткия ми сън. Легнах си в 2. Станах в 4. Казах си с физиономия на Grumpy cat: Е, алармата ми звъни, не мога да заставам на пътя на съдбата. Отивам, такъв ми бил късметът!

Въпреки че си бях приготвила предвидливо дрехи, за да не губя време сутринта, отделих, разбира се, 40 минути, за да реша какво да облека. Гордея се със себе си, че съм толкова организирана (предвидливо си навих алармата така, че да имам 40 минути по горното предназначение). В крайна сметка не облякох това, което бях приготвила предварително. Навлякох се с потник, тениска, вълнена блуза, чорапогащник, клин, пола, два чифта чорапи и един резервен в чантата, за всеки случай. Гумиран дъждобран, който взех, но реших да бъда облечена с него под якето, (заради очакващите се дъждове). Дебело, дълго под коляното, зимно яке, с което изглеждам като бидон. Смешна, едва подвижна и по-кисела от чаша винен оцет.

И така. Късметът ми: парното в автобуса не работеше първия един час. Беше прекрасно (сарказъм). Премръзнах. На границата минахме сравнително бързо. И воала: вече сме на българска територия, апропо, исках да кажа румънска. Всъщност чувствах се като в България. Докато пътувахме с автобуса към Букурещ това, което видях, беше това, което виждам ежедневно в България, или с други думи – архитектурен апокалипсис с балкански манталитет. Имам предвид: обстановка като след война – рушащи се сгради, графити на членове по някои от тях, изобилие от боклуци на места. Алуминиево фолио на някои прозорци. Опънати чаршафи, гащи и сутиени на балконите. Някои искрено ме развеселиха. Пиша на приятелка:

- Минахме границата – тя се радва, допълвам – усещането е все едно съм в България.

- В смисъл?

Обичам този въпрос:

- В смисъл, че е зле, човек!, сопвам се аз.

- Еее...недей така... наистина ли?

- Еми... (понякога ми се иска да бях излъгала.)

- Прати някоя снимка – ми казва недоверчиво тя.

Пратих това:

Праща хилещи се емотикони и такива, дето се удрят по челото, и пише:

- Ааа… сега те разбирам (смешно й е).

- Зная, че ти си единственият човек на този свят, който ще ме разбере (звучи като сарказъм, и Е).

И така. Докато навлизаме в Букурещ се опитвам да се успокоя: Дотук изглежда зле, ама не по-зле от София.

Обстановката ме кара да се забавлявам донякъде. Все пак отиваме на най-големия коледен базар в Румъния.

Запътваме се към стария град. Чувствам се все едно съм на Витошка. Е, добре де, шегувам се, но не съвсем. Всъщност Букурещ е изпълнен с контрасти – човек може да усети духа на погрома и в същото време с едно отместване на погледа да го обземе възторг. Точно толкова силен е контрастът.

Знаете, че Букурещ е наричан малкия Париж, заради впечатляващата архитектура в стил Belle Époque.

Посетихме и ресторанта Caru' cu bere. Впечатляващ. Особено с пищната коледна украса.

И така, докото не стигнахме до Cărturești Carusel или “Въртележка от светлина”. Всъщност има спорове относно дали е “Въртележка от светлина” или “Учени от въртележка”, като второто мисля, че е буквалния превод от румънски.

Това е една от 41 книжарници от тази верига книжарници в Румъния. Всяка от тях със свои собствен стил, но тази, намираща се в сърцето на Букурещ, е най-известна и посещавана. Една от най-впечатляващите книжарници в света и в моя свят също.

Ще споделя някои факти, които научих за нея:

Сградата, в която се намира, е построена през 1860 г. В началото на 20 век е закупена от известната фамилия банкери Хрисовелони. През първите десетилетия сградата е била централа на Chrissoveloni bank до възхода на комунизма в Букурещ. След това банката е затворена и превърната в магазин за семеен бизнес, носещ името Familia store. След падането на комунизма сградата е изоставена и започва да се руши. През 2015 година фамилията Хрисовелони успява да си върне сградата, с което се започва 5-годишен проект по нейната рехабилитация и преустройство, като единственото условие на наследниците е тя да бъде дом на културата. Книжарницата е на 6 етажа, като на всеки етаж е поместен различен жанр на словото. Петият етаж е усамотена ниша, в която човек може са седне да отдъхне с книга в ръка или в добра компания. Между другото всеки етаж има ниша за отдих с малка, подбрана библиотека около нея. Решихме да си направим снимки на едно от кътчетата. Сядам и срещу мен: American psycho. Взех я. Огледах я. Приятелката ми:

- Еее, ти наистина ли избра от всички книги точно тази?

Има някаква символика, убедена съм.

- Между другото е в тон с тоалета ти, ми казва тя.

- Нали? - казвам аз и я поглеждам подозрително.

Сигурно не е случайно. Отворих на произволна страница, също както толкова произволно посегнах към нея от всички книги на масичката пред мен, и започнах да чета от нея. Беше интересно и забавно от гледна точка на актьорската ми игра и лошия ми английски акцент. Не съм чела книгата, не съм гледала и адаптацията, но вероятно ще го направя.

Тя исках да кажа, че на последния етаж се намира чайна, от която се вижда цялата книжарница, чак до мазето. Тази книжарница определено е място, което бих посещавала при всяка възможност.

Книжарницата притежава над 10 000 тома на писаното слово. Дизайнът й е невероятен. Сложните арки, спираловидните стълби, преливащите рафтове с книги и класически колони, превръщат книжарницата в рай за книгоманите.

Та връщам се отново към субективното ми усещане:

Направих първо снимка отвън на книжарницата – всъщност външността не предполага подобна вътрешност. Или поне аз не очаквах.

Влязох вътре и… онемях. Буквално. Направих две крачки от вратата, застанах и се почувствах като Дарина в страната на чудесата. Дори и в момента мога да изпитам чувството, което изпитах първия път, когато прекрачих прага й. Беше невероятно. Не може човек да влезе вътре и да не ах-не, и да не се чувства като дете в книжарница :).

Всъщност се наложи обиколката да бъде бърза. Качих се по стълбите на следващия етаж, направих няколко бързи снимки и клипчета и тръгнахме. След това нямаше време да се върнем обратно, но си казах, че при следващото ми ходене в Букурещ задължително ще я посетя пак и ще й отделя повече време. Даже всичкото си време.

Продължихме обиколката. Към смрачаване отидохме на коледния базар. Нали, 130 къщички, най-големия в Румъния, очакванията ми – до небето. Но…

От входа ме удари миризма на кебапчета. За миг си помислих, че Бойко Борисов е някъде там. Казах си: аз съм дотук. Вътрешният ми глас обаче ми се скара: Аман с твоите претенции, Дарино, като не щеш да ти мирише на кебапчета да си беше стояла у вас да ти мирише на кенеф от каналите, поради ниското налягане.

Добре де, казах си, така и така съм тук. Ще направя една панорамна обиколка преди да се впусна в оглед за покупки. Все пак имаме 2 часа на разположение само и единствено за коледния базар.

Атмосферата беше чудесна. Започнах да обикалям къщичките и да разглеждам какво продават. След 10-15 минути бях готова с обиколката. Бях разгледала всичко и се върнах в изходна позиция. Застанах като случайно изсипан чувал с картофи насред коледния базар в Букурещ и си казах: това ли беше, по дяволите?! Това ли беше, наистина?! Тези къщички наистина ли са 130? Това ли е “огромния” и “впечатляващ” коледен базар в Букурещ? Почти се разревах.

Стоях неподвижно може би 5 минути, вече ужасно премръзнала, и си мислех: к’во ще правиш още 2 часа тук? Най-много да умреш като куче в тоя студ. Как може всички да са толкова възхитени, само ТИ, Дарино, пак намираш кусури? Не мога да разбера в мен ли е проблемът или в другите? Явно е в мен. Ще помисля задълбочено над това като се прибера. Та...

Накрая взех решение все пак да направя още около 15 обиколки на базара. И така започна моето приключение. Когато вече беше достатъчно тъмно се наредихме на опашката за виенското колело. Никога не се бях качвала досега. Много ми хареса – отвисоко изглеждаше изключително красиво с всичките коледни светлини.

След като слазохме ми предложиха да се стоплим с греяното им вино. Напълниха ми чашка догоре. Явно отдалече прецениха киселата ми физиономия, и че ще ми трябва по-голямо количество, за да подобря настроението си. Сложих си резенчета портокал и ябълка, бучка захар и канела, която обожавам, особено в съчетание с ябълки, явно и с вино 😀, защото наистина беше много приятно на вкус.

Та това беше накратко за този един ден в Букурещ. :)

Прибрах се вкъщи и в главата ми беше само книжарницата, усещането, което изпитах, когато прекрачих прага й, можех да го усетя при всяко затваряне на очи и всяко преглеждане на снимките вътре, в нея. В душата й, казано поетично. Мислех си кога ще ида пак да я видя. Чак другата Коледа ли? Това е ужасно далече.

След няколко дена обаче…

Скролвам си пак аз във Фейсбук и ми излиза друга оферта за еднодневен коледен базар в Букурещ с включено посещение на Alisa in Wonderland. Гледах красивите снимки с отворена уста и си казах: добре, де, защо? Защо все на мен? Както й да е. Догодина, ако имам късмет… Примирих се.

След един ден пак ми излиза същата реклама. Е, казах си, бива ли такова нахалство?! Няма да стане! Книжарницата... Алиса... Звъня на една моя приятелка, която не можа да дойде с мен в Букурещ, и й казвам офертата. Познайте – след две минути вече бях резервирала. И така хайде наобратно. Пътуването този път беше екстремно. Шофьорът изглежда беше гледал цяла нощ състезания от Формула 1. На два пъти щяхме да катастрофираме. Както й да е. Битовизми.

Та посетихме първо Природонаучния музей.

След това направихме една бърза обиколка на стария град.

Отидохме на коледния базар. С моята приятелка решихме първо да хапнем и така да идем към книжарницата. Всъщност изобщо не бях гладна и само опитах от храната. В главата ми беше само книжарницата.

Преди всичко това решихме да запаметим моментът с едно общо селфи. Нали... започваме да се въртим да хванем сградата на Парламента зад нас и в същото време да не изглеждаме като Чип и Дел. Докато се опитваме обаче да нацелим хубав кадър усетих, че някой сложи ръка, всъщност лапа на рамото ми, това беше една приятна изненада, която запечатахме с няколко селфита. :)

Радвахме се, че прогнозата за дъждовно време се размина. Докога ли? Дори още не бяхме започнали да хапваме като започна да роси, а това росене се превърна в пороен дъжд, който обърна на сугращица по някое време и изглеждаше, че никога няма да спре. “Изяде” ни поне половин час от времето. В момента, в който поспря, тръгнахме към книжарницата. Но, нали, аз съм Дарина, а тя е Мая, няма как да не ни се случи това - по пътя покрай нас мина един автобус и ни “изкъпа” до кОлене. Приятелката ми:

- О! О-о-о-о..., човеееееккккк...

Изглеждам, сякаш е станало най-нормалното нещо на света. Изражението ми е хладнокръвно и сякаш съм суха като смачкани дънки току-що извадени от сушилня. Става ми смешно от реакцията й, но запазвам самообладание в тази така драматична ситуация и задавам най-нелепия въпрос на света:

- Много ли те намокри?

- А, не, бе!

Поглеждам нея, а тя нервно оглежда мокрите си крака. Иска ми кърпичка, за да ги почисти и подсуши. Аз поглеждам моите и установявам, че са също толкова мокри, но зная, че изобщо нямам време за това, та й казвам с най-голямото хладнокръвие на света:

- Е, хайде сега, не е чак толкова зле, погледни го от положителната страна. Кога друг път ще дойдеш в Букурещ и насред центъра му автобус с превишена скорост ще мине през локва и ще те залее до колене? Никога! А и това ще го помниш цял живот и ще го разказваш и на внуците си – честно!, изобщо не й пукаше какво й говоря, дори от време на време повдигаше глава и ми хвърляше по някой пронизващ поглед, защото беше заета да се ядосва на ситуацията и да се подсушава. Не знам кога се превърнах в толкова спокойно приемащ подобни ситуации човек, но съм сигурна, че само аз го приех така в онзи момент. Напомних за какво всъщност сме отишли там и че трябва да продължим. Тръгнахме и се опитах да сменя темата, за да разсея от не толкова приятната ситуация. Нямах търпение да идем в книжарницата.

Следващите кратки два часа ги прекарахме в книжарницата. Купих си три книги (на една от снимките по-надолу). Времето мина много бързо и никак не беше достатъчно. Вече знаете защо.