В София съм

Моето виждане за София е, че това е една от най-ужасните, мрачни и неподдържани столици в света. Всеки път, когато съм там и осъзнавам каква кочина е, колко е стара, занемарена и изоставена. 

Другият минус на София е, че можеш да се изгубиш. Буквално. Ориентирите за туристи или не са никакви ориентири, или изобщо ги няма. Табели на английки почти няма. Не случайно, когато чужденците искат приключение, в което да тестват издръжливостта и ориентацията си, избират именно България. 

Чувала съм, че софиянци били много вежливи и усмихнати хора, които винаги биха се отзовали, ако имаш проблем. Чакам светофарът да даде зелена светлина, зад мен един младеж със софийски диалект: "ш'е е*а майка ти ш'е е*а, ш'е ме гази той, пумияра ти де*ба, скапан де*ба". Много мил човек. :) 

След работа минавам през големия хипермаркет, за да си взема нещо за хапване. Оставих си багажа в шкафчетата, предназначени за това. На излизане имаше една възрастна жена пред тях и очевидно опитите й за въвеждане на код бяха неуспешни. Зад мен един мъж: 

- Завъртете надясно - върти тя, но нищо не става. Минават секунди в опити. Той й повтаря да завърти, после казва да си въведе кода. Обърна се тя към него с висок тон: 

- Ще си въведа кода, какво искаш от мен? 

Човекът се ядоса и се обърна със същия висок тон към нея като й каза, че няма намерение нито да й краде багажа, нито да й гледа паролата, а просто я чака, защото му пречи да вземе собствения си багаж. Всъщност той искаше просто да й помогне, но тя му повиши грозно тон и се скараха. Тръгнах си. 

Възрастните хора в София са много недрожелюбни. В трамвая на връщане от работа единия ден, например, беше пълно с хора и един възрастен мъж се буташе нагло, за да си проправи път и псуваше под носа си хората наоколо. Не знам за вас дали подобни гледки са ежедневие, но за мен не са и затова ги отчитам като някакви необичайни ситуации. 

Но както и да е...Не искам да бъда пак толкова скептична. Всичко си има хубави страни, дори и столицата ни. Та: 

Имам свободно време и се сещам, че преди няколко дни се сетих за един цитат, който бях забравила от къде е и потърсих заглавието на книгата, от която съм го прочела. Когато я намерих се сетих, че тази книга ми беше силно препоръчвана преди години. Тогава бях си я взела от Регионалната библиотека, но така и не стигнах до самия й край. 

Мисля, че и с книгите е като с хората - понякога се появяват в неподходящ момент от живота ни, когато не сме напълно готови за тях. Когато все още нямаме капацитета да ги разберем. Хубавото при книгите е, че те винаги са там за теб и те чакат да станеш достатъчно готов за тях. С хората не е така. Те не могат да те чакат да станеш достатъчно готов или зрял. Те идват и си отиват. Книгите остават. 

Когато не ни се получат отношенията с хората си казваме, че те са "уроци" и продължаваме напред. Без тях. Само с "уроците". Всичко това е така, защото книгата я усещаш само ти. Тя не те усеща. С хората не е така. Затова любовта към книгите е за цял живот - те са винаги там, за теб. 

Понеже щях да пътувам към София следващите дни и реших, че ще си я купя оттам. Та търся в навигацията най-близката книжарница - на 900 м, на 15 минути пеша. Ок, казвам си, тръгвам. Хванах си трамвая, защото щях да стигна по-бързо, часът е 6, а книжарницата работи до 7. Слязох на грешната спирка. Качих се на следващия трамвай. Слязох на правилната спирка. Следвам маршрута на навигацията, която разбира се, както всеки път, в който я ползвам, ме разкарва поне през три града и ми губи огромна част от времето. Ако тръгна сама да се ориентирам вероятно ще се справя по-добре. Обиколих половината жилищен комплекс Хиподрума. Накрая си казах, че ще тръгна просто нанякъде и все ще има някоя друга книжарница по пътя. Реших, че е безсмислено да питам някого дали наблизо има книжарница, защото кой чете книги в днешно време, бе, братко?  

И познах, че наблизо ще има книжарница. Отместих поглед надясно и какво да видя? "Базар на книгата". Чудесно, казах си, но отвън виждам само цветя, какъв базар, какви книги? Добре де, ще ида да проверя. В базара има търговски клетки - 3 големи с книги и няколко с цветя. Влизам в едната - няма никой. Оглеждам се - прилича на битак на книгата, не на базар на книгата. Понеже нямаше кого да попитам дали книгата, която търся я има налична, излязох. Отвън една жена се провиква: Добър ден!, и се запътва към мен, питам я дали имат в наличност книгата, която търся. Казва ми: Не, само с предварителна поръчка! Това беше най-неочаквания отговор. Очевидно, че във всички три търгоески клетки с книги няма книгата, която търся. Какъв е тоя базар, каква е тая пародия? Разочаровах се и тръгнах да търся друга книжарница наоколо. Очевидно, че попаднах в някаква търговска улица. Запътих се отчаяно в уличката вдясно и вече почти сигурна, че никаква книжарница няма да намеря или поне отворена или такава, в която да имат в наличност книгата. И какво да видя? -  малко по напред вдясно: "Книжарница от А до Я". Ееее, Дарино, казах си, гледай какво заглавие има тая книжарница, ако тук я няма тая книга, къде? Влязох и с известна доза скептицизъм попитах дали имат въпросната книга. Тя ми каза Да. Не можах да повярвам. Бях толкова щастлива, че толкова бързо я намерих.

- Торбичка искате ли? 

- Не, благодаря - поглежда ме сякаш ще нося кило картофи в ръце, без торбичка. Загледах се в някакви много приятни книжки. Платих. Пак: 

- Торбичка искате ли?, пак ме гледа по същия начин.

- Няма нужда, благодаря. 

И, ето - вече я притежавам. Купих си я, пъхнах я в дамската чанта и си тръгнах. Вървях по сивите, софийски улици със самодоволна усмивка. 

Не обичам да си вземам книги от библиотеката, защото после винаги искам да си ги купя. И си ги купувам. Та последното обезсмисля първото. Много е странно да вземеш книга назаем и после да трябва да се разделиш с нея. Съвсем друго е да е твоя и да можеш да посягаш всеки път към нея и да препрочиташ основните и важни послания и изводи. 

Като повечето жени съм зле с ориентацията и за момент се зачудих от къде съм дошла и дали съм в правилната посока, а после на правилната спирка.  Качих се отново на трамвая. 

- Един билет, моля! 

- Колко? 

- Един! 

- Един ли? 

- Да! 

И се прибрах. Започнах да пиша в блога и по едно време чувам: "Завийте надясно!" Забравила съм да изключа навигацията. 

Ето и един цитат от книгата, който ми е любим, особено краят му...краят му ми е толкова, толкова...до болка познат...: 

"Знай, че всички неща са такива: 

като мираж, като замък от облаци, 

като сън, като привидение, 

без същност, но с качества, които се виждат. 

"Знай, че всички неща са такива: 

като луна при ясно небе, 

отразена в бистро езеро, 

макар че за езерото луната е неподвижна. 

Знай, че всички неща са такива: 

като ехо от звуци, 

от музика и плач, 

въпреки че в това ехо няма мелодия. 

Знай, че всички неща са такива: 

като вълшебник, който прави фокуси 

с коне, волове, каруци и други подобни - 

нищо не е това, което изглежда." :)