Въъъййй, бях във Въйбург, ве, маняк

Ако преди години някой ми беше казал, че ще отида на нашето Черноморие с желание, и че няма да искам да си тръгна, нямаше да му повярвам. Още повече, че дори подробно съм описала отвращението си от морето преди точно 5 години:

https://darinadimitrovva.blogspot.com/2019/08/blog-post_13.html

Към днешна дата обаче възгледите ми са малко по-различни.

Както споменах никога не съм изпитвала някакъв особен ентусиазъм да ходя на море. Ходенето на море за мен винаги е било като ходенето на паша на стадо овце - по план и вкупом. Замислям се сега, че това вероятно се дължи на факта, че за първи път отидох на море, когато бях на 19 години. След това съм ходила още няколко пъти, но не мога да кажа, че тези срещи с морето са ме накарали да го обикна, напротив. Последният път ходихме с приятели и децата за ден. Когато ми предложиха си казах: оф! Не се виждах да седя 12 часа на горещия пясък. "Ама, то ще видиш колко е хубаво", "ама ще видиш колко е приятно", "ама то няма да усетиш как ще мине времето", "ама ние волейбол играем", а аз много обичам да играя волейбол, но не съм играла на плажа. Като ученичка бях една от най-добрите, нищо, че не се славя с особена височина. И "ама то един ден ще видиш, че няма да ти стигне дори...", "ама ще видиш как няма да искаш да си тръгваш"...След дълги преговори имахме сделка, както би казал Румен Луканов. Обаче ярето си е яре - беше някъде по обяд, когато вече нямах търпение да се прибера и не исках да чуя повече за море. Даже сега се замислих, че дори не помня на кой плаж бяхме, но все тая.

Мисля, че това, което кара човек да заобича или презира нещо е емоцията, която е изпитал. Как да обичаш нещо, когато ти никога не си го срещал или пък си предубеден, защото ти е носело негативни емоции?

Спомням си една от най-първите ми срещи с дълбоките води. Бях може би на около 15 години, когато една приятелка от съседния вход ми предложи да идем заедно на басейн. Увери ме, че ще ме научи да плувам. Аз, съответно, понятие си нямах какво ме очаква и какво се иска от мен, когато ида на басейн. Какво точно трябва да правя там? Да скачам с парашут, на въже или да се правя на шут? Та дойде моментът, в който моята приятелка реши, че е време да ме научи да плувам: ей, сега, каза, аз ще те вдигна във въздуха над водата, и ще те пусна рязко, а ти като паднеш ще се научиш да плуваш, ме увери тя. Казах си: мчи, то много лесно било, бе! Ай, давай! Направихме го, но резултатът не беше очаквания. Почти се удавих и се наложи някой да ми помогне да изляза от водата. Това беше първата ми и последна среща с дълбоките води, макар и не морски или океански. И може би едно от първите неща, което ме накара да загубя доверие в хората и да се съмнявам в тяхната самоувереност.

Та така де, малкото пъти, които съм ходила на море, за мен са били някак си "нямам търпение да си тръгна". Сега, години по-късно, нещата малко се промениха.

Вижте какви живописни гледки си имаме в кочинката, а?

Нали трябваше да си напиша цели за 2024 г., и едната от тях беше да ида във Въйбург (жаргонно от типичното бургаско "въй" и Бургас - Въйбург). Така се стекоха обстоятелствата, че покрай Въйбург решихме да идем и в Приморско за няколко дни. Събота сутринта потеглихме с колата и въъъъййй, ве, лек - вече сме в Бургас, ве, луд (как обърнах за двай'се секунди на бургаски жаргон, м?)

Първото нещо, което ми направи впечатление, маняче, бяха градинките в междублоковото пространство. Всъщност, момент! Най-първото нещо беше това:

Снимах го в движение, но не е ли толкова сладко с тези сърчица? 😊

Та междублоковите пространства, около които минахме, определено изглеждаха по-добре от тези в родния ми град. Срещнахме японски банан и турска череша на много места. След това се разходихме в Морската им градина:

Не ме пуснаха да вляза, въпреки че си бях забравила ябълките.

Направихме и един бургазъм до най-лекия паметник в Бургас.

Снимах Регионалната им библиотека отвън. Изглеждаше много лъскава, в сравнение с тази в родния ми град.

След това се разходихме по центъра.

Сърчицата ни дебнеха от всяка кофа и всеки ъгъл.

След дългата разходка бяхме прималели от глад и трябваше да хапнем някъде. В близост имаше Happy Bar & Grill. И понеже на мен три'йсет и няколко години не ми се беше налагало толкова често да излизам от селото, никога не бях посещавала въпросната верига. Настанихме се, дойде сервитьорката:

Здравейте, как сте?!

Моля?! Въъъъййй!, какво я интересува тая как съм?, си помислих аз със самочувствие на бургазлия.

За скромните ми 35 години никога сервитьорка не ме е питала как съм. Откъде събра сили да бъде толкова вежлива, нямам обяснение. Може да е забравила, че живеем в България и тук единственото, което трябва да прави е да гледа лошо и да ти блъска чиниите в масата, за да си тръгнеш по-бързо, понеже си досаден клиент.

Отговорихме ѝ ние по етикет, тя се представи и после продължи с кратка презентация по менюто, за да ни помогне с избора. Беше (нетрадиционно за нашите ширини) мила и любезна, държа отново да подчертая. Останахме доволни от обслужването, храната и обстановката. Ако имате път към Бургас - ж.к. Лазур 41 е адресът.

Естествено, че снимах, докато бях в кенефа 😀

След това направихме още една кратка разходка и потеглихме към крайната точка - Приморско.

Загубих известно време в опит да намеря къщата за гости, в която щяхме да отседнем и се чудих дали въобще същестува някъде другаде, освен в booking. Спряхме някъде, където по презумпция трябва да се намира, и слязох да я търся. Разбира се, аз ще избера от всичко възможно най-калпавото. Добре, че имаше снимки в сайта, че успях някак да я разпозная по за'люпения с някакво платно от билборд двор. Сто про е крадено, както ѝ да е. Ще си затворя очите, пък като си тръгваме ш'е му мисля какво ще правя. Няма табела, няма реклама на тая къща, няма нищо, маняк. Оглеждам я отвън, малко трудно се ориентирах къде е входа. Надявах се само някоя мазилка да не падне, докато съм там. Вратата, която изглеждаше някак по-централна, беше заключена. Викам - тия са ме метнали здраво. Реших да проверя дали няма заден вход, понеже от опит знам, че винаги такъв има. Всъщност задния вход се оказа преден. Влязох уверено вътре и започнах да се оглеждам за нещо като регистратура някаква поне, но такава нямаше. Видях само една врата, на която пишеше името на фамилната къща за гости - семейство някакво си... В нея явно трябваше да бъдат собствениците. Реших възпитано да се обадя по телефона и да кажа победоносно, че вече сме се появили в къщурката им. Тя излезе като истинска Фиона и каза да изчакам, след което ми се стори, че нещо изглеждаше припряна. Звънна по телефона на някого (явно на мъжа си) и се почна:

"ПламенИе, къдИе сИй, ПламенИе?! - той явно се отчете къде е, след което - къФ камЬон, бе, ПламенИе, ади идвай тука, найш къф камЬон ш'ти дам! - той пак нещо говори, тя - абе къдИе си спрИял, беее, ПламенИе, идвай тука ти казвам...е как къдИе, на паркинга...''

Та появи се Пламен, взе ми личната карта и след петнайсе' минути се настанихме в стаята, в която вероятно бяхме първите за сезона, и която също толкова вероятно не беше чистена поне от предния сезон. Поне. Та, седнах на терасата да си чувствам късмета и видях, че има един контакт там. Огледах се, огледах се, що па да не си заредя батерията на телефона там? Забелязах иначе, че е контакт преживял двете световни войни и поне милион гръмотевични бури са минали през него, но аз искам да тествам, нали, да експериментирам. В момента, в който се опитах да включа адаптера в контакта се чу един много специфичен звук, който леко ме смути, и от който реално можеше да ме удари ток. Реших, че явно не е удачно да ползвам този ветеран, ако искам да хвана морски загар, вместо загар от гръмнал контакт.

По-късно излязохме на разходка и първото нещо, което видяхме беше това:

Милко изглежда повече във форма отвсякога, не мислите ли? 🤭 А въпросното момче във ваше дясно и негово ляво, бил другият син на Тони Стораро. Въй, научих и аз нещо ново. И двата концерта вече бяха минали, така че можеше само да се радваме. 😀

Част от парка до къщата за гости, в която бяхме отседнали

Много ми се ходеше на бар или дискотека. Не съм ходила от 19-годишна. Обаче тези, които работеха или бяха с по пет човека или пускаха чалга. Аз заради второто спрях да ходя по такива места. Нищо, другият път.

Обожавам летните нощни разходки. Атмосферата, която има нощта и светлините, които я придружават. Тогава някак си човек може да усети как кипи животът по един специфичен начин.

Сезонът беше в началото и беше все още спокойно. Хапнахме на едно заведение с много приятна атмосфера и гледка към морето. Сервитьорите ни гледаха странно и се чудих дали не са направили някакъв експеримент с храната ни и да чакат някакъв резултат. За десерт си поръчах суфле. Обичам го много и винаги като го видя в менюто се изкушавам да си хапна. За първи път ми го сервираха с резенчета портокал и това беше една от най-добрите комбинации, която някога съм опитвала, въпреки че самото суфле не беше от най-хубавите, които съм яла.

След това се разходихме по центъра. Навсякъде беше пълно с любимите ми палми. Толкова екзотична обстановка придават.

Отнякъде се чуваше рок. Та започнахме да вървим след ритъма на музиката и стигнахме до някакъв хотел. В ресторанта му явно имаше парти, на което очевидно присъстващите много се забавляваха. Останахме по български зад оградата на ресторанта, за да послушаме хубава музика на аванта и се чудихме коя ще е следващата песен след We will rock you и It's my life, с която ще избере да миксира DJ-я, тъй като, оказа се, че има тая способност. И какво мислите пусна след Bon Jovi? Никога няма да познаете - Славка Калчева. Посмяхме се, та изиграхме по едно хоро на пътя, а след това и по едно сиртаки. Междувременно мина и каляска с неоново осветление. Модернизирана беше, не точно като от Пепеляшка. Замислих се, че наближаваше полунощ. Така де, каляската явно не беше за нас.

Снимката е заради уличните лампи (вляво)

Спи ли Луната на морето според вас?

И аз като повечето хора преди като видех насекомо и изпадах в ужас. Веднъж попаднах случайно на една група във Facebook за насекоми, в която членуват много ентомолози и любитеми на насекомите. Оттам научих доста интересна информация, което ме накара да променя виждането си. Сега бих се изненадала неприятно само, ако ме нападне насекомо неочаквано или в гръб. Та, докато се разхождахме в тъмното, на ъгъла на един камион случайно видях, че един паяк си е оплел паяжина. Нямаше как да не го снимам. Те просто ме намират. Някой ден ще си купя професионален апарат и обектив за макро снимки, защото от толкова близо просто изглеждат невероятно.

На следващия ден се запътихме към южния плаж. Ходила съм и друг път в Приморско и знаех какво да очаквам.

"Палачинките на блондинките" беше добър избор за бърза закуска.

На плажа беше приятно топло с лек бриз. Така, както години наред съм повтаряла като мантра, че не мога да седя цял ден на плажа и това ме отегчава, точно така следващите два дни прекарах на плажа от сутринта до вечерта и дори не исках да си тръгвам. 🙃

Когато се прибрахме вечерта и се погледнах в огледалото, видях, че цялата съм на петна, въпреки че седях предимно под чадъра и се мазах със слънцезащитен крем. По принцип имам непоносимост към слънцето, а и смятам, че е повече вредно, отколкото полезно и се старая максимално да го избягвам, нищо, че на морето това е почти невъзможно. Уж отидох с идеята да не съм изгоряла като комбайнер на къс ръкав и къси гащи, а се върнах като далматинец - няма проблем. Ще го преживея.

Само краката и книгата липсват

Прострените бански на съседния чадър - "сушилник" се множаха 😀

На следващия ден, след като се прибрахме от плажа, решихме да се разходим по алеята и да идем до Северния плаж.

През 2013 година художникът Стойко Гагъмов започва да рисува портрети по камъните на крайбрежната алея в Приморско. Той е първият български художник, занимаващ се със скално рисуване. Стойко Гагъмов твори на открито и извън границите на България. Пловдивчанинът е живял дълги години в Тенерифе. Към Приморско, казва, че изпитва сантиметалност, тъй като преди години е бил спасител там. По алеята са събрани над 300 скални портрета. Всъщност не знаех за тази морска галерия.

На връщане минахме през Созопол, за да се разходим и да пием по някое питие на обяд. Не бях ходила досега там. Много ми хареса, въпреки че плажът им не е от най-хубавите по нашето Черноморие, но така или иначе ние го гледахме от бара, не го ползвахме по предназначение.

Малко след река Ропотамо, ни спряха ТОЛ-аджиите. Направо си набихме мечките.

- В събота, казва той, около обяд, малко след Айтос, камерите са Ви засекли да минавате без винетка.

Оказа се, че е изтекла преди месец и никой не е разбрал. 70 лв. беше актът. И нова винетка. ЦРТ (цялата ти работа е такава, си казах аз). Олекнахме, лек!

Много хубаво си изкарахме. Доволна съм. 😊