Отново в София
Тръгнах по тъмно от вкъщи. Качих се на неповторимия и прекрасен първи вагон, първа класа. Това с класите в БДЖ не го разбирам, наистина. Просто защото не виждам разлика.
След достатъчно дълго време дръпнах пердето, за да се предпазя от слънцето. После го върнах обратно пак за да видя докъде сме стигнали, не че има някакви ориентири. Забелязах следното на прозореца:
*****
Правят ремонт на Централна гара София и има прекачване на София Север. Всичко беше наред и влакът пристигна навреме. Минах през гарата и докато вървях си мислех как нищо интересно не се случи и това беше егати скучното пътуване.
Качих се на трамвая, но нещо се разсеях и не си купих билет (всичко се случи, защото се опитах да се сетя на коя спирка точно трябваше да сляза). В същото време оглеждах пътуващите около мен в трамвая. Хората в столицата са изключително странни. Докато се адаптирам към живота в София се чудя в коя част точно от третия свят се намирам или вече има и четвърти. В това време се качиха проверяващи. Всичко стана броени минути след като се качих. Ами сега? Попитах дали може да си купя билет от тях. Каза ми проверяващият, че не може. Обясни, че трябвало от шофьора да си купя. Казаха ми да сляза на следващата спирка. Слязоха и те с мен. Буквално бях: Аз, престъпникът! Пресъздавам разговора в кратка версия. Казва ми той:
- Ее...глобата е 40 лв.
- Така ли? Не знаех...
- Не сте ли оттук?
- Не.
- От къде сте?
- От Шумен. Току-що пристигнах и отивам на работа.
- А-ха, от провинцията (от Аз, престъпникът! се превърнах в Аз, провинциалистката!). Добре, казва ми той, вариантите са два или да Ви пиша акт, или да Ви глобя. Глобата е 40 лв. Актът...става дълга и широка, ако не го платите съд, дела...
Абе тоя какви си ги измисля? Съд, дела... Ако искаше да ми напише акт или да ме глоби просто щеше да го направи без много обяснения. Направила съм нарушение. Точка. 40 лв. глоба, еди си какъв срок да я платя и Чао. Има нещо тук... И така:
- Разбирам..., казвам аз, в нашия градски транспорт имаме контрольори...- намеквам за невежеството си.
- Да, да, имате контрольори и от тях се купуват билети, ама сега трябва да Ви глобя. Има камери в трамваите. Глобата е 40 лв., ми напомня пак той.
- Дори не знам дали имам толкова в мен - отговарям аз на себе си. Обикновено никога не нося повече от 50 лв. кеш. Връщаме разговора около това, че току-що съм пристигнала в София, което всъщност си беше факт, че е трябвало да се придвижа до работа и т.н.
- Добре, ще ти направя компромис тоя път, ама ще почерпиш.
- Добре.
- Обещаваш ли?
- Да, да, обещавам, казвам и мисля, че ще си ходя вече.
- Колкото решиш, продължава той.
Ох, казвам си аз, това ли било...
- Колко да Ви почерпя? - вадя портмонето. Отварям го широко, за да види ясно с какво разполагам. В него има 20 лв. Мисля си, че след като актът е 40 лв. и той иска да го "почерпя", за да не ме актува, колко пари всъщност ми иска? Вадя двайсетте лева, подавам му ги и казвам:
- Ето, това са ми последните пари, заповядайте!
Държа ги така няколко секунди. Гледа ме той в недоумение, не мига и не помръдва.
- Наистина ли са ти последните?
Казвам: Да!
Сигурна съм, че дори бъдещите булки не са толкова уверени в своето "да". Тук разговорът продължи в насока къде и какво работя и общи приказки. След това ми каза:
- Виж, ще направя компромис този път, прибери си парите.
Два компромиса за един ден, хм. Трябваше да се придвижа още една спирка напред. Каза ми да се кача с тях и да не си купувам билет. Те били там, нямало нужда да си купувам билет за една спирка. Айде бе...как ли пък не. Купих си билет аз и си слязох на следващата спирка. През останалата част от престоя ползвах приложение за закупуване на онлайн билети. Човек се учи цял живот, както казват мъдрите и изпатили си от живота хора.
Така столичната действителност ме ощави още в първите минути, в които бях на нейна територия.
Ее, още ли ти е скучно, Дарино?
На следващия ден след работа планът ми е да отида до МОЛ-а, колкото и да не обичам да посещавам подобни места, въпреки че и в МОЛ-а на човек може му мине времето добре. Отивам там не за друго, а защото реших да си спестя лутането, което имах при предното ми посещение в София в търсене на книжарница. Исках да си купя последната книга на Георги Господинов, която е в продажба от по-малко от 48 часа. След това мисля да ида до Южния парк. Според навигацията от работа до МОЛ-а са 30 минути пеш, от МОЛ-а до Южния парк още толкова и да се прибера още около половин час. Цял ден прогнозата предупреждава за гръмотевични бури.
Понаваля ме малко, но аз обичам да вървя под дъжда. Купих книгата. След това спешно хапнах на едно от заведенията, тъй като не бях яла почти нищо през деня. На излизане седнах на едно столче, за да нахраня любопитството си, разлиствайки първите страници.
На първата страница ми се насълзиха очите. На втората вече плачех. На третата реших, че е по-удачно да спра да чета дотук. Изобщо не зная как ще я прочета докрая. От първите редове ме хвана нещо за гърлото и ми стана тежко. Свикнала съм това да се случва около или сред средата на книгите или към техния край.
Насочих се към следващата точка от план-графика ми - Южния парк. Защо исках да ида там? Заради Водна-та Паша. Бях видяла някога снимка от този парк и ми се искаше да ида да го видя наживо.
Паркът беше препълнен с хора. Отне ми може би около час, за да го обиколя. Очаквах повече всъщност, но със сигурност не и да гледам блата, които няма да показвам дори и на снимки, но...все пак съм в София. Толкова си можем.
На тръгване от Южния парк започна да духа силен вятър, който предвещаваше идващата буря. На 5-тата минута вече валеше пороен дъжд. Скрих се за кратко под навеса на една спирка и се чудих какво ли се случи с всичките родители с малки бебета и деца, които бяха в парка?
Прибрах се. Минах през банята и почти веднага заспах от умора. Това беше една от най-дългите ми разходки напоследък. За целия този ден извървях близо 17 км. пеш.
*****
На следващия ден отворих книгата през обедната почивка. Започнах да я чета отначало. Повтори се същото действие. Оставих я настрана. Парадоксално ли е, че тази книга попада в ръцете на човек, който никога не е имал баща?
*****
Вечерта исках да я прочета на един дъх, в същото време не можех да прочета повече от три страници, защото на всяка втора започвах да рева и ми трябваше пауза. Вече бях на 49-та страница.
Усещах се как спирах на някой момент и се вглъбявах в него. Започвах да си го представям и да разсъждавам наум. В същото време продължавах да чета, но всъщност бях някъде другаде, но не и в сюжета. И пак се връщах от началото на (не)прочетеното.
*****
На другият ден следобед пътувах обратно за дома. На автогарата бях час по-рано. Всички места в автобуса бяха заети. На 74 стр. съм. Отново онази тежест в гърдите. Вгледах се в пътя, за да се разсеям. Не мислих за нищо, просто усещах топката от тъга, която ме беше обзела. Мигах често, за да се опитам да спра сълзите. Тази книга ме кара да обичам живота и едновременно с това да го презирам.
*****
Дамата до мен извади някаква книга със заглавие Кристали и скъпоценни камъни. Започна да чете от първа страница. На втората заспа. Разбирам я, всеки би заспал с подобна книга в ръка.
Минахме с автобуса покрай борова гора. За момент ми се стори, че ухае на смола, а по радиото звучеше Flashdance Love's Theme. Взирах се в облаците и в тях откривах различни картини. Поглеждах пътя и виждах препускащите коли - хората обичат да предизвикват смъртта и да се съзтезават с нея. Мисля си, че нищо не зависи от нас, колкото и в голяма степен да е точно обратното. "Нищо не зависи от нас" е спомен от първата ми гинекологична операция след раждането. Спомням си добре момента, когато излизах от упойка. Отворих очи, докато бутаха по коридорите болничното легло, на което лежах безсилна. После ме качиха в асансьора. Отварях и затварях очи. Само толкова можех, не и да помръдна. Тогава чух глас, който сякаш идваше от отвъдното. Някой ми каза, че всички ние сме марионетки и нищо не зависи от нас. Каза ми и още неща, които не помня. Когато излязох напълно от упойката бях много впечатлена от случката. Мислех, че съм имала някакви видения. След време си дадох сметка, че това е следствие на упойката и нейното въздействие. Общо взето - халюцинации, появили се от действието на самия медикамент върху мозъка и фактът, че осъзнавах, че не мога да помръдна, което ме караше да се чувствам толкова безсилна и уязвима.
*****
Минаха 40 мин. от началото на пътуването. Някъде по пътя заваля пороен дъжд.
*****
Обичам пътуванията, толкова колкото не обичам неудобството, което (понякога) създават те.
*****
Във Велико Търново сме малко преди 19 часа. Излязох през задния вход на автогарата. Нямаше нито един човек и това беше чудесно. Всички бяха на централния вход и пушеха цигари. Седнах на празната пейка. Поех си няколко пъти дълбоко въздух, изядох половин шоколад и се върнах обратно.
*****
19.28 е. Половин час след като тръгнахме от Велико Търново. По пътя лястовичките са се строили по жиците в готовност да прекарат зимата далеч от нас. Този момент винаги е предизвиквал известна тъга в мен.
*****
Дамата до мен вади друга книга - Стойчо Керев "Пробуждането". Къде попаднах...
*****
Полумрак е вече. Наближавахме Омуртаг. Виждах го в далечината. Свети единствено оскъдното улично осветление и нищо друго. Дали живеят хора там? От нашия автобус на автогарата в Омуртаг слезе мъж с огромен куфар. Вероятно се връщаше от дълъг път. "Паркира" куфара, а в близост до него забелязах две деца и една жена, които седяха и изглежда чакаха някой друг. Вероятно и мъжът ще чака някой друг да дойде да го вземе, помислих си. Но се оказа, че те чакат него. Той се приближи към децата, наведе се и ги прегърна. За първи път виждам толкова статични деца, които да не викат, подскачат и бягат от радост, когато видят някой от родителите си, независимо дали са били разделени за няколко часа или за по-дълго време. Жената обикаляше покрай тях в кръг, с телефон в ръка, и запечатваше този така лишен от емоции момент. Погледнато отстрани това изглеждаше толкова нелепо. Някак ми е трудно да го асимилирам. Понякога имам чувството, че живея в паралелна вселена. Мъжът пусна децата от прегръдката си. В моята представа мина доста дълго време, докато се приближи към жената. Целунаха се и се прегърнаха по-скоро като двама далечни познати, отколкото като любими. Дори и държавниците не са толкова лишени от емоции, когато се здрависват...Има един специфичен момент на близост по време на прегръдка. Не задържиш ли човека достатъчно дълго в обятията си не е било никакво прегръщане.
В 21 век щастието е виртуално - предоставено за виртуални приятели. А в реалния живот...
*****
Вече пристигнахме в родния ми град и изпитах една тиха радост, че се прибирам у дома. Не може да се опише това чувство. Сигурна съм, че мнозина са го изпитвали. Особено силно (и може би за първи път) го почувствах миналата година, когато се върнах от Лондон. Животът в чужбина не е за всеки, съм чувала, както и че преди да реши човек да емигрира е добре да обиколи достатъчно места по света, за да може да усети и прецени дали може да понесе тежестта на емигрантския живот. Мисля, че е по-лесно за младите, които са бързо адаптивни и те първа започват да градят живота си. Или пък за тези, които отиват със семействата си.
Или поне Лондон не беше за мен. Или аз за него. Въпреки сравнително краткия ми престои. Не е важно само мястото, а и хората, с които ще те срещне то.
*****
Едно от най-трудните решения, които някога ми се е налагало да взема е да си тръгна от там, където съм искала да остана. И тук не става въпрос за местоживеене. Погледнато обективно от днешна гледна точка разбирам, че това е било най-доброто решение, което съм могла да взема към онзи момент.
*****
В любовта, казва той, било много сложно, защото трябвало да смяташ какво даваш и какво получаваш. Всичко в любовта се случвало по "заслуги". Това е едно от най-тъжните заключения, които някога съм чувала относно любовта. Пресметливостта в описания вид не е присъща за любовта. За нея е присъща взаимността, оттам идва и разликата в изказа и в отношенията между двама души. Теглиш ли чертата и да смяташ кой колко е дал и взел - по-добре тези отношения да приключат преди това да се е превърнало в една грозна и груба кръчмарска сметка.
*****
Прибрах се вкъщи и първото нещо, което направих, след като си оставих багажа, е да видя Хормон. Така се казва охлювът, който отглеждам. Преди 2 години и половина го получих за рождения си ден. Африкански охлюв (ahatina fulica). Как започна всичко? Когато Криси беше по-малък по време на разходки той често намираше охлюви. И като всяко дете: Мамо, може ли да го вземем вкъщи да го гледаме? Какво да правя - съгласявах се. И така е имало моменти, в които сме имали около 20 охлюва вкъщи. Гледахме ги. Хранихме ги. Късахме им листа, купувахме им различни плодове и зеленчуци. Тези градински охлюви, които сме свикнали да виждаме навсякъде около нас, са доста гъвкави и подвижни. Често се случваше да успеят да си вдигнат капака на кутията и да излязат. Криеха се на места трудни за откриване. Налагаше се да затискам капака с книги. След това разбрах за африканските охлюви и исках някой ден да отглеждам такъв. Знаейки за това мое желание шефът и колегите решили да ме изнандат. Та така ни срещна съдбата с Хормон.
Хормон е много различен. Той е аристократ. Ръковината му е няколко пъти по-голяма от тази на обикновените охлюви и това прави преминаването му извън пределите на неговия дом почти невъзможна. Наблюдавала съм го много пъти. За две години никога не се е налагало да заключвам капака на кутията му. Нямало ме е с дни и дори седмици и не се е случвало да излиза или да успее да го направи при поставен капак върху кутията.
Та прибрах се, отидох да го видя, но го нямаше. Реших, че се е заровил в пръстта и я разрових с ръце. Нямаше го. Преобърнах цялата пръст няколко пъти - нямаше го! Къде е, по дяволите?! Огледах почти навсякъде и никъде не го видях. Няма как да е излязъл. Никога не го е правил. Няма как някой да е влязъл и да го е взел. Не можех да си обясня какво става. Буквално се е изпарил...паникьосах се. Започнах да обикалям, да се навеждам, за да огледам всякакви труднодостъпни места. Нямаше го никъде. Последното място, което проверих е дивана. Дръпнах го. Той беше там. Успокоих се. Къде си тръгнал, глупак такъв, го попитах аз и го взех от земята. Искал е приключения, адреналин. Усетил, че ме няма и сигурно си е рекъл: оха, сега е моментът! Сега е моят звезден миг! Две години и половина свят не съм видял! Тази ме държи само в тая противна кутия затворен. Интересува ли я изобщо колко много места искам да посетя? Когато махне капака на кутията надничам и си представям как пълзя до ТВ шкафчето или пък отивам на терасата и вятър развява рогцата ми. Надува нашата до дупка песента на Остава, в която пеят за Лондон, Париж и Берлин.., дали се сеща, че и аз искам да ида там? Не можело да се возя на самолет! Ай, сиктир! Тя ще ми каже! Освен това - ей тоя паяк, там в ъгъла до вратата, виждаш ли го? Аз искам да се запозная с него. Да ми разкаже как минава животът му. Даже можем да си организираме някакво приключение заедно. Но кой ли друг освен мен мисли за тези неща...Ако ще да умра! Ако ще да умра! Искам свобода!
Огледах го и видях, че има сериозни щети. Краят на ръковината му, два пръстена от нея, я няма. Малка част е отчупена и от началото й. Ами сега? Дали е опасно? Дали го боли? Май се вижда края на плужека му в края на ръковината.
Изчистих го от прахоляка, който беше събрал и го пуснах обратно в дома му. Дадох му шайба прясна тиквичка (много ги обича), създадох му влажност в кутията и го оставих. Наблюдавах го. Забелязах, че е стресиран. Не искаше да яде. Притесних се за черупката му. Извадих го пак да го огледам. Изтичаше някаква течност. Понякога, когато го взема (вероятно от резките и неочаквани движения) се напишква. Сложих го обратно. Отварих Фейсбук и писах в групата за охлюви каква е ситуацията и дали може да се възстанови черупката му по някакъв начин. Малко по-късно се включва администраторът на групата със следния отговор:
За съжаление, на върха няма начин. Единствено може да се разчита, че в зародишните завои най-често няма органи. :/
Ако има течност и охлюва виси на тавана и не се храни, няма да оцелее ...
Следващият един час мина в рев с хлипане. Не искам Хормон да умира... Започнах да го наблюдавам. Качи се нависоко в кутията. Не хрупаше и не скърцаше по кутията със зъби, както обикновено прави. Охлювите имат между 10 000 и 25 000 зъба. Когато Хормон пълзи в кутията, което обикновено става вечер, яде остатъците от пръст или вода по стените и се чува скърцащ звук.
Само се качи нагоре и седеше там...не искаше да яде. Онази течност? Дали беше пишкане или друга...проверих дали от края на ръковината му изтича нещо. Беше суха.
Събудих се сутринта. Беше слязъл долу. Сложих го върху тиквичката. Не иска. Сипах му вода. Пи малко. Преди да тръгна се зарови под пръстта. Цял ден се молих, когато се прибера да е жив и всичко да е наред. Мисля начини да закрепя и запълня края на черупката му. След дълго търсене мисля, че най-подходящо е да залепя счупените парченца с лепило за аквариуми, което е нетоксично за обитателите в него, като допълня с черупка от яйце.
Между другото разказах на една приятелка за преживяванията ми в столицата. Чакай да ти покажа нещо, казвам и отивам да взема книгата на Георги Господинов. Прочети първите страници, казвам. Давам ѝ я. Искам да видя дали само на мен ми влияе по този начин. Не, не е само на мен. Правя си някакви свои изводи.
*****
Мина седмица, а аз все още чакам да пристигне заветното лепило. Поръчала съм го от онлайн магазин, защото в нито един зоо или ловно-рибарски магазин в града нямат лепила за аквариуми (поне от тези, които знам и посетих). Междувременно от два дни Хормон изглежда по-добре. Храни се доволно и започна отново да пълзи, което е някаква светлина в тунела.
Коментари
Публикуване на коментар