Августовско небе

Беше около 22 часа. Под облаците се подаваха няколко звезди. Други проблясваха под онези, които се движеха и сякаш ми намигаха. 

Когато облаците се разотиваха се показаха ярко светещи звезди. Я, чакай, чакай малко! Това не е ли Голямата мечка? Вълнуващо е, когато открия нещо познато в небето. 

Снимка: Pintrest

Какви ли разговори водят звездите в небето:

- Ей, Сириус, каза Слънцето от другата страна на Земята, разбра ли какво се случи преди по-малко от четвърт светлинна година? 

- За какво говориш?

- Без малко да загубим Земята. 

- Какво? Как така?

- Ами така.

- Какво се е случило?

- Скрило съм неволно с лъчите си огромен метеорит. Незабелязано е минал покрай Земята и без малко да се сблъскат. Добре, че Земята има бързи рефлекси и навреме е успяла да се наклони, за да избегне нахлуване в гравитационното й поле. Щяхме да станем свидетели на нещо невиждано и катастрофално за нашата система. 

- Не мога да повярвам какво чува спътникът ми, мой голям брат! 

- Истина ти казвам, Сириусче! Без малко да стане голяма беля. 

- Ама и ти с твоите токсични лъчи... 

- Какво искаш да кажеш? 

- Нищо, нищо...

- Ако ти преча мога на секундата да напусна Слънчевата система? 

- Ха-ха, много смешно! 

Слънцето се разгневи и изригна чудовищно. Сириус съжали за думите си и опита да успокои нажежената обстановка: 

- И сега как е Земята? 

- Не питай! Под огромен стрес. Не спира да се оглежда за други метеорити. Върти се под постоянно напрежение. Почти не е спала оттогава, а това се отразява на цялата ѝ природа. 

- Разбирам..., каза Сириус, как мога да помогна? 

- Няма как. Земята трябва сама да се справи в тази ситуация. Тя има нужда от време, за да възстанови баланса си и да започне да се върти отново с обичайната си скорост, тъй като в момента скоростта ѝ е ускорена до 2000 км в час, при обичайни 1600 км в час. 

- Това обяснява откъде идва течението в космоса. 

- Да, не си първата звезда, която го е усетила. Надявам се всичко скоро да се успокои. Следим обстановката космически бързо. 

- Лелеее...

- Какво? 

- Погледни! Някаква комета минава покрай нас. 

- Това не е ли комета от съзвездието Перисей? 

- Падаща звезда! Пожелай си нещо, Слънчо! Бързо! 

- Не се шегувай с такива неща, Сириус! 

- Исках да разведря обстановката. 

- Лек му път на метеорита!

- Сбогом, Метеоритче, ще се видим в някой друг космос... 

Настана неловко мълчание, което Сириус реши да избегне като каза: Между другото сега се сетих какво сънувах миналата светлинна година. 

- Какво? 

- Спя си аз най-спокойно в системата и изведнъж виждам как на няколко светлинни години от нас има черна дупка, но се приближава за части от светлинна секунда. Докато успея да осъзная какво се случва и тя ни беше погълнала всички. Въртяхме се в тъмното пространство и кой в кого се удряше, не се знаеше, но се чуваха мощни удари. Страшни трясъци. Точно в тоя момент нещо навлезе в орбитата ми и се събудих. Оказа се, че Канопус ми навлязъл в гравитационното поле, понеже ме викал и не съм отговорил. Искал да ме пита за колко светлинни години светлината на Проксима-Кентавър  достига до Земята, че забравил, а му било важно да разбере, защото спорел с някаква съседна звезда. 

- И каза ли му? 

- Казах му, много ясно. Ама такава гравитация щях да му играя, че щеше да иде чак в съседен космос, каза Сириус, звездите наоколо се засмяха, а Слънцето им подари от своите лъчи. 

Не е за вярване, че хванах последните мигове от метеоритния дъжд и видях около 4-5 падащи звезди. 

Неусетно минаха няколко часа, в които се наслаждавах на цялата красота, която носи нощта със себе си - когато е лято, когато е тихо, спокойно, а щурците говорят помежду. Обичам, когато мога да съзра някоя небесна дълго пазена тайна...