Darya

Вятърът се беше унесъл в сладка следобедна дрямка. Слънцето се усмихваше свенливо отвисоко и галеше с лъчите си високите скали. Пясъкът гъделичкаше топлите и любвеобилни вълни на Морето, а Рибките танцуваха под водата и прескачаха вълните в синхрон. Белите бузки на Облаците пухкавееха безгрижно горе в Небето, а в този момент Гларусът подскачаше дяволито върху брега на Морето и през смях го подканваше да се включи в традиционната им игра:  - Хей, Моренце, ето ме – тук съм! Какво ти става? Не ме ли виждаш? Хайде, хвани ме, хвани ме… във весели игри Морето и неговите приятели прекарваха времето си заедно. Те изглеждаха толкова безгрижни, че никой не можеше да предположи, че нещо би могло да помрачи щастието им и да накара пазителите на Морето да си тръгнат.  - Само още една крачка и ще намокря самодоволната ти човка – се заканваше Морето, докато се опитваше с вълните си да достигне Гларуса. Смехът им се удряше в Скалите, а те го връщаха обратно отново ...

(С нищо не е злоупотребявано през този век повече, отколкото с понятието КОТКОСОЦ). Десетоаприлският ден бе мрачен и студен – денят на нейния рожден ден. Камбаните биеха тържествено – чиста случайност. С глава, сгушена в големия, плетен шал тя се шмугна в жилищния вход. Лъхна я мирис на нафталин, сяра и лучена манджа – това значеше само едно – силно централизиране на хора от третата възраст. Радина живееше на седмия етаж. Запъти се нагоре по стълбите. Стените бяха облепени със стари плакати с космати муцуни – някой психопат навярно бе извършил това безумие някога… преди да остарее или полудее, а може би и след това. По пътя нагоре Радина срещаше мнозина от косматите – те бяха съвсем истински.  Жилищният вход напомняше на филм на ужасите. Тя го наричаше КОТКОВХОД. Косматите бяха окупирали междуетажното пространство и се взираха подозрително в нея, докато преминаваше покрай тях. Котките бяха така позиционирани, че очите им можеха да следят всяка крачка на преминаващ...