DARya

„Хората, които често закъсняват са по-креативни“ , прочетох някъде из социалните мрежи наскоро. Днес се наложи да използвам градския транспорт.  Вмъквам се в последния момент в полупразния автобус,  като един истински креативен човек, и  се настанявам на първата седалка до вратата. Мястото вдясно до мен е заето от чаровна и млада дама, приблизително на моята възраст, но с леко зачервени и подпухнали очи. Изражението ѝ излъчва разочарование и апатия. Погледът ѝ е празен.  Сякаш животът ѝ е свършил. " Или е имала тежка вечер или гаджето я е зарязало", биха казали хората.  Спирам с размислите за дясностоящата и започвам да преглеждам информационния поток в интернет. Попадам на поредната лигня за Коледа и с досада изпуфтявам, извъртайки очи. Точно сега в реално-виртуалния свят започва да настава суматоха и излишна помпозност, заради предстоящите светли празници. Защо са светли – не знам, но пространството около нас е запълнено с привидно празнична украса, с фиктивни обвивки

Днес денят е прекрасен, наречен за среща, но не топлина, а хлад отвъд прага на дома ме посреща. И не усмивка, а тъга ми навява. Тези срещи необикновени, дори и тъй краткосрочни аз ги наричам задочни. Коте прекосява ми пътя и смутено около мен се навърта, а аз се сгушвам в своята вехта и тежка одежда. Тези срещи специални с годините са станали съвсем ритуални. Пристъпвам бавно, тъй настоятелно в далечината се взирам и с поглед всяка щриха пред мен фокусирам. От очите ми невинно се стичат сълзи – oт умиление и тъга или пък от безсилие за тази предначертана човешка съдба.  Наближавайки с поглед съзирам прецизна подредба по нечия буржоазна човешка разпоредба. Изваяни тесни и отвесни коридорчета, в някой дори наредени са педантично траурни столчета. И една птичка свенливо пред мен прелита, сякаш пътя ми сочи, а после нейде отлита. Тръгвам по първата тясна пътечка, а наоколо пустош и камък студен със снимки, от които ме гледат погледи безлични на бивши хора най-различни. Побиват ме тръ

Лятото свърши, с него и войната вкъщи. Така се чувствам, като генерал, връщащ се от бойното поле, ранен, но не и победен. Училището е свещена институция за всяка майка, откъдето ѝ да го погледнеш. Вече са минали първите седем години, които не само са най-важни (за възпитанието на детето), но и най-тежки (за търпението и нервната система на всяка майка), с други думи може да се каже, че малко сме се калили. Днес ми става ясно защо около първия учебен ден социалните мрежи блокират от наплива на снимки, които майките качват от съдбовния ден – от радост. И сега да си призная след 29 години живот разбрах колко много обичам училището и осъзнах, че лятото вече не ми е любимия сезон. През дългата ваканция се наложи малкият Безнадежден случай да посещава частно детско заведение, демек – занималня. В последния ден, когато се явих да прибера звяра в клетката, т.е. да си взема детето у дома, го заварих в неприемлив, дори леко плашещ вид. Цялата му глава беше в брокат, а ноктите н

От опит зная, че българите са много сантиментална нация и си мисля, че  вероятно това може да е една от причините за безразборното хвърляне на отпадъци извън предназначените за тази цел места.  Може би искат да напомнят за себе си. Да покажат, че съществуват, че ги има, че са били на този свят, в тази държава, улица, парк и най-вече чрез боклуците си да живеят вечно и да не бъдат забравени.  Няма да четете много дълъг и излишен текст с поучения и назидания, просто гледайте и си помислете за последния си модел телефон от 1500 лв., за 55 инчовия си 4K ULTRA HD телевизор, за долните си гащи Адидас, за чорапите си Найк, за фланелката си Пума, за изискания си маникюр и скъпите си обувки. За силиконовите си цици, за почивката в Дубай и за масата Ви в хола за 1200 лв. След това се погледнете в огледалото, помислете за собственото си съзнание, отново се върнете тук и разгледайте всички снимки бавно.  Днес българинът е материали