DARya

Минаваше полунощ. Очите ѝ натежаваха, но умът не ѝ даваше да заспи. Изведнъж я обгърна усещане за цялост и съвършенство. Удоволствие от ароматна прегръдка с мирис на ванилия, мускус и лек цитрусов полъх. Вратата на къщата не беше заключена. Тя я открехна, и когато влезе погледна вляво, където стоеше старото антре. Преброи до три и след това с наслада отвори широко неговите врати, където бяха наредени обувките на майка ѝ. Тя обожаваше да ги пренарежда отново… и отново, да дефилира в дългия тесен коридор, сякаш е на световния подиум и нищо друго нямаше значение.  Снимка: Pinterest Искаше ѝ се да се отдаде изцяло на този момент, затова се опита да не мисли дали това беше типичното момичешко занимание или опит да компенсира липсата, която чувстваше в живота си. Подреждаше, пренареждаше, премисляше, почистваше, изхвърляше и сякаш ставаше все по-голям хаос. Никога не успя да си обясни на какво точно се дължеше усещането за празнота в живота ѝ, което с нищо не можеше да

***** Малкият Чипоноско бе изпаднал в беда на асфалта залисан да отпечата следа.  Гуми с охота въртеше в захлас,  засилил се беше по склона в екстаз. Но над велосипеда изгуби контрол и тупна по дупе от своя детски престол. Сълзите горчиви опита да скрие (нали е голям) побърза с ръце - лице да закрие. След миг се изправи.  Изтупа прахта.  С листо от смокиня изчисти кръвта.  Гордо усмихна се леко,  въздиша по детски няколко пъти тежко. Потегли въртейки педали с все сила отново,  и бръмна по баира повторно надолу.  ***** Жабата подава се от блатото зелено.  Навън не е вече толкова студено.  Омазана със слуз и кал, демонстрира авторитетния си тя вокал. Цяла зима заровена в земята,  сега пъчи се под небесата. Гордо се оглежда,  пълна с надежда, че днес ще хапне някоя муха, ще прати на небето бедната душа. Кряка, кряка и подскача, от скок на скок все по-силно вряка.  Щастлива, че дошла е пролетта, съвсем забравила безопасност

Една отдавна забравена певица пееше, че баба ѝ била фаталната жена, която слушала своите мечти на грамофон. Била и тра-ла-ла. Я бе, я! Елате да видите моята баба, която си пуска „Антилопа, гъзела...“ в Ютуб, и пак ще говорим кой е тра-ла-ла. Казва, че тази песен подобрявала чудесно настроението ѝ, въпреки че изобщо не я харесвала. Или с други думи баба ми е в плен на новото време и новите технологии, затова без капка срам и никаква носталгия по отминалото време е заместила грамофона със смартфон. Тази радикална промяна ѝ помага да поназвайва туй-онуй за живота извън сериалите, а именно за боравенето със сложните устройства и техните приложения, за които изрично съм я инструктирала да не актуализира. Това е така, защото преди известно време ми се обади по телефона обичайно силно обезпокоена:  -Даре, пак нещо стана с телефона ми. Инсталирах си някакви емотикони и сега цялото ми меню е разбъркано и не знам как да го оправя, а и не мога да деинсталирам приложението, което инсталира

Преди време една приятелка ми сподели, че неин колега ѝ разказал за някаква ясновидка, която „много познавала“, и ми предложи да отидем да се позабавляваме, хвърляйки един небрежен поглед към утрешния ден. Как да откаже човек на такова апетитно предложение, даже не се и замислих. И докато го кажа вече пътувахме с автобус към селото на бъдещето, потрепервайки от екстаз при мисълта за срещата с баба ни Айшеко от село Врачково. Тя нямала тарифа. Вземала колкото ѝ оставиш, но в последствие разбрахме, че десет лева не ги харесвала, защото две кутии цигари ги пушила за половин ден. Тъй че настоявала минимум за 20-тачка, за да остане все пак и за хляб, ни каза тя.  Баба ни изглежда типично за жена - гледачка на нейната възраст. Косата ѝ е дълга до кръста и боядисана в оранжев цвят, която прилежно е прибрала в две дълги плитки, подаващи се под забрадката ѝ. Изражението ѝ е приветливо, а устните ѝ оформят усмивка, която показва беззъбието в устата ѝ. Облечена е с тигров шалвар и дебе

Дрезгав глас, червендалесто лице, уникален и единствен по рода си пожълтял от супа мустак. Чорлава, степана и отдавна неподстригвана коса. Високо челото, а под него – големи, ококорени и пъстри на цвят очи, излъчващи лукавост – това е Хлопатар. Гордо и смело стъпва по градските улици. Оглежда се в тях и вижда там себе си. Уютно му е някак, когато наоколо има мръсотия и безпорядък. Допушва поредната цигара и изстрелва фаса на няколко метра пред себе си, за да може след това, преминавайки да го стъпче с овехтелите си обуща. Запътил се е към кварталния магазин за да изпълни заръката на своята ДулЦинея (някога беше дочул от по-интелигентните пияници на съседната маса в близката кръчма да обсъждат някаква си ДулЦинея, така и не разбра какво точно коментираха, но му хареса произношението, въпреки че го беше запомнил грешно. Затова реши така да нарича своята любима, докато я обичаше, след това на галено ѝ казваше просто Она).  Хлопатар се спира точно пред вратата на магазина и старателно