Darya

Минаваше полунощ. Очите ѝ натежаваха, но умът не ѝ даваше да заспи. Изведнъж я обгърна усещане за цялост и съвършенство. Удоволствие от ароматна прегръдка с мирис на ванилия, мускус и лек цитрусов полъх. Вратата на къщата не беше заключена. Тя я открехна, и когато влезе погледна вляво, където стоеше старото антре. Преброи до три и след това с наслада отвори широко неговите врати, където бяха наредени обувките на майка ѝ. Тя обожаваше да ги пренарежда отново… и отново, да дефилира в дългия тесен коридор, сякаш е на световния подиум и нищо друго нямаше значение.  Снимка: Pinterest Искаше ѝ се да се отдаде изцяло на този момент, затова се опита да не мисли дали това беше типичното момичешко занимание или опит да компенсира липсата, която чувстваше в живота си. Подреждаше, пренареждаше, премисляше, почистваше, изхвърляше и сякаш ставаше все по-голям хаос. Никога не успя да си обясни на какво точно се дължеше усещането за празнота в живота ѝ, което с нищо не можеш...

Една отдавна забравена певица пееше, че баба ѝ била фаталната жена, която слушала своите мечти на грамофон. Била и тра-ла-ла. Я бе, я! Елате да видите моята баба, която си пуска „Антилопа, гъзела...“ в Ютуб, и пак ще говорим кой е тра-ла-ла. Казва, че тази песен подобрявала чудесно настроението ѝ, въпреки че изобщо не я харесвала. Или с други думи баба ми е в плен на новото време и новите технологии, затова без капка срам и никаква носталгия по отминалото време е заместила грамофона със смартфон. Тази радикална промяна ѝ помага да поназвайва туй-онуй за живота извън сериалите, а именно за боравенето със сложните устройства и техните приложения, за които изрично съм я инструктирала да не актуализира. Това е така, защото преди известно време ми се обади по телефона обичайно силно обезпокоена:  -Даре, пак нещо стана с телефона ми. Инсталирах си някакви емотикони и сега цялото ми меню е разбъркано и не знам как да го оправя, а и не мога да деинсталирам приложението, което инста...

Преди време една приятелка ми сподели, че неин колега ѝ разказал за някаква ясновидка, която „много познавала“, и ми предложи да отидем да се позабавляваме, хвърляйки един небрежен поглед към утрешния ден. Как да откаже човек на такова апетитно предложение, даже не се и замислих. И докато го кажа вече пътувахме с автобус към селото на бъдещето, потрепервайки от екстаз при мисълта за срещата с баба ни Айшеко от село Врачково. Тя нямала тарифа. Вземала колкото ѝ оставиш, но в последствие разбрахме, че десет лева не ги харесвала, защото две кутии цигари ги пушила за половин ден. Тъй че настоявала минимум за 20-тачка, за да остане все пак и за хляб, ни каза тя.  Баба ни изглежда типично за жена - гледачка на нейната възраст. Косата ѝ е дълга до кръста и боядисана в оранжев цвят, която прилежно е прибрала в две дълги плитки, подаващи се под забрадката ѝ. Изражението ѝ е приветливо, а устните ѝ оформят усмивка, която показва беззъбието в устата ѝ. Облечена е с тигров шалвар и ...

„Хората, които често закъсняват са по-креативни“ , прочетох някъде из социалните мрежи наскоро. Днес се наложи да използвам градския транспорт.  Вмъквам се в последния момент в полупразния автобус,  като един истински креативен човек, и  се настанявам на първата седалка до вратата. Мястото вдясно до мен е заето от чаровна и млада дама, приблизително на моята възраст, но с леко зачервени и подпухнали очи. Изражението ѝ излъчва разочарование и апатия. Погледът ѝ е празен.  Сякаш животът ѝ е свършил. " Или е имала тежка вечер или гаджето я е зарязало", биха казали хората.  Спирам с размислите за дясностоящата и започвам да преглеждам информационния поток в интернет. Попадам на поредната лигня за Коледа и с досада изпуфтявам, извъртайки очи. Точно сега в реално-виртуалния свят започва да настава суматоха и излишна помпозност, заради предстоящите светли празници. Защо са светли – не знам, но пространството около нас е запълнено с привидно празнична украса, с фик...

Лятото свърши, с него и войната вкъщи. Така се чувствам, като генерал, връщащ се от бойното поле, ранен, но не и победен. Училището е свещена институция за всяка майка, откъдето ѝ да го погледнеш. Вече са минали първите седем години, които не само са най-важни (за възпитанието на детето), но и най-тежки (за търпението и нервната система на всяка майка), с други думи може да се каже, че малко сме се калили. Днес ми става ясно защо около първия учебен ден социалните мрежи блокират от наплива на снимки, които майките качват от съдбовния ден – от радост. И сега да си призная след 29 години живот разбрах колко много обичам училището и осъзнах, че лятото вече не ми е любимия сезон. През дългата ваканция се наложи малкият Безнадежден случай да посещава частно детско заведение, демек – занималня. В последния ден, когато се явих да прибера звяра в клетката, т.е. да си взема детето у дома, го заварих в неприемлив, дори леко плашещ вид. Цялата му глава беше в брокат, а нокти...