Darya

Листата на крушата в двора на къщата образуваха пъстър килим върху изгнилите плодове, а по-късно (през декември) всичко побеля. Клоните се поклащаха болезнено, а листата потрепваха плахо, преди да поемат към своя последен полет. Шумът, който се носеше от тях, напомняше последната песен на славея.  Последният полъх на вятъра.  Последният залез през лятото.  Последният удар на сърцето... Слънчев лъч опари последните ѝ листа, след което те се сбогуваха с короната на своето стъбло. Преди да падне последната круша, резачката с лекота започна да прави дисекция на стъблото ѝ. Тихичко прокапаха капчици смола. Няколко минути след това (около две) животът в царската корона все още продължаваше да циркулира. Последен опит за завръщане към съществуването с граници. Последна надежда за вечност.  Последна глътка от ронливата чаша на живота. Най-мъчителната гибел за едно дърво е когато първо в сърцевината му спре да тупти живот. Тогава короната все още, казват, диша. Все още същест...

Мечтаеш за околосветско пътешествие. Мечтаеш за злато,  скъпи коли или много пари.  Да пътуваш с яхта.  Да бъдеш известен.  Да идеш в Париж,  да видиш светлините на Ню Йорк.  Да посетиш карнавала в Рио де Жанейро.  А може би Рим, Венеция, Лондон или Палма де Майорка?  Гробници, кули, дворци, небостъргачи и катедрали…  Мечтая за околосветско пътешествие.  Но не желая екскурзовод.  Не искам да гледам бетон.  Не ме вълнува металната кула.  Не ми се гледат сантиментално изваяни детайли. Или реставрирани крепости.  Мечтая да обиколя света,  за да пея с щурците,  да пътувам с вятъра, да надникна в дъното на океана, да видя величието в погледа на орлите. Мечтая като еделвайс да превземам върхове непокорни. Да се сгуша в облаците,  да гъделичкам дърветата,  да се наслаждавам на песента на славея. Мечтая да бъда гост в дома на пчелите.  Да пренеса с мравките света на плещите си.  Да жужа над цветя...

На път за вкъщи реших да седна на една пейка, за да се насладя на последния полъх на лятото. Всяка година е тъжно, когато то си отива. Да, есента е красива, но няма по-неприятно нещо от това някой или нещо да си тръгне от теб, от живота ти, особено, ако го обичаш. Лястовичките поне винаги се завръщат. Не са способни на предателство. Но когато става въпрос за хора нещата седят по друг начин. Може да се каже, че градът е опустял и някак ми се струва напоследък е лишен от присъствието на пернати, освен гарги, разбира се. И гълъби. Лястовичките ги няма, няма я и тяхната песен. Но пък тя е заместена от безкрайното и непрестанно бръмчене на двигатели, клаксони и крясъци на изнервени шофьори, които заглушават рева на недоволни бебета в колички.  Поглеждам наоколо – кога градът се напълни с толкова много ламарини? Градът на ламаринените хора. Държавата на ламаринените хора. Светът на ламаринените хора. МПС-та с фабрични дефекти. Повредени и евтини. Отвън – прецизност, съвършенство във всек...