Darya

В театралната зала първо се чу синоптичната прогноза: „Времето днес ще бъде слънчево. На места ще се развиват купесто-дъждовни облаци. Очакват се гръмотевични бури, поройни валежи и опасност от градушки и силни виелици“, каза синоптикът, а времето го прекъсна гневно: Едно нещо не мога да разбера в този живот! – не мога да си обясня как някакъв си синоптик и екипът му знаят по-добре от мен какво ще бъде времето вътре в мен?! Някой може ли да ми обясни? – зададе риторично въпроса си времето и настъпи неловка тишина. Синоптикът допълни: „Ето затова, драги зрители, днес прогнозата е толкова пъстра и нелогична. Просто времето винаги е непредвидимо, дори и за нас...“ - Искаше ми се да можех да бъда гореща като слънцето... – каза зимата. - Вместо да се отдавам на градусите си, сега можеше да бъда любовта и да рея волно и свободно душата си – каза лятото. - Да бях разбрала живота... – каза с тъга есента. - Аз пък изобщо не разбирам за какво сме се събрали тук, след като вие само хленчите!? –...

Минавам по обичайния сутрешен маршрут. По пътя срещам повече боклуци, отколкото хора. На автогарата дежурните градски чистачи явно са отпуск. Определено се забелязва отсъствието им. А ако професията им беше такава, че от тях зависеха човешки животи? И ако от чистотата на градските улици зависеше например твоят живот? А ако някой следеше за реда и не допускаше боклуците да са повече от хората? А ако просто имахме самосъзнанието да не се превръщаме в по-големи боклуци от боклуците... В "ако" се крият най-големите надежди и най-големите разочарования.  Вървя надолу. Трите пейки всеки път са разположени на различни места. Тази сутрин не са заети. Избирам тази със сянката. Както обикновено слушам музика. И както най-често – слушам P.I.F. - „Невидимо дете“. Тази песен ми е на душата, както се казва, откакто съм я чула за първи път. Един живот, описан в песен. Толкова елементарно и същевременно толкова сложно. Толкова кратко и ясно: „... луни, мечти... копнеж и страх... защо боли? Н...

Някъде не толкова далеч, нито прекалено близо.  Не в края на света, нито в началото.  Когато си отива лятото, но все още не е дошла есента.  Някъде към края на деня, но не и съвсем през нощта.  Две не съвсем деца, нито прекалено възрастни.  Разсъждавали върху важните неща от живота, но не най-важните.  Преди да полетят, и малко след това…  Красотата им карала минувачите да се спират. Да ги гледат дълго, с възхищение. Но не всеки би могъл да види какво се крие зад красотата и симбиозата помежду им.  Ще направят последния си полет, но пак ще се завърнат.  Ще възкръснат... Вятърът ще ги обгръща с носталгия по отминалите летни дни.  В шума тихичко ще си шептят... - Виждаш ли я тази роза там? Аз трябваше да бъда на нейно място. Щях да бъда също толкова изящна и грациозна. Даже и повече. Всички щяха да ме гледат с възхищение в навлажнените си очи. В същото време нямаше да смеят да ме докоснат, защото щяха да са наясно, че това ще ги нарани....