DARya

Преди време една приятелка ми сподели, че неин колега ѝ разказал за някаква ясновидка, която „много познавала“, и ми предложи да отидем да се позабавляваме, хвърляйки един небрежен поглед към утрешния ден. Как да откаже човек на такова апетитно предложение, даже не се и замислих. И докато го кажа вече пътувахме с автобус към селото на бъдещето, потрепервайки от екстаз при мисълта за срещата с баба ни Айшеко от село Врачково. Тя нямала тарифа. Вземала колкото ѝ оставиш, но в последствие разбрахме, че десет лева не ги харесвала, защото две кутии цигари ги пушила за половин ден. Тъй че настоявала минимум за 20-тачка, за да остане все пак и за хляб, ни каза тя.  Баба ни изглежда типично за жена - гледачка на нейната възраст. Косата ѝ е дълга до кръста и боядисана в оранжев цвят, която прилежно е прибрала в две дълги плитки, подаващи се под забрадката ѝ. Изражението ѝ е приветливо, а устните ѝ оформят усмивка, която показва беззъбието в устата ѝ. Облечена е с тигров шалвар и дебе

Дрезгав глас, червендалесто лице, уникален и единствен по рода си пожълтял от супа мустак. Чорлава, степана и отдавна неподстригвана коса. Високо челото, а под него – големи, ококорени и пъстри на цвят очи, излъчващи лукавост – това е Хлопатар. Гордо и смело стъпва по градските улици. Оглежда се в тях и вижда там себе си. Уютно му е някак, когато наоколо има мръсотия и безпорядък. Допушва поредната цигара и изстрелва фаса на няколко метра пред себе си, за да може след това, преминавайки да го стъпче с овехтелите си обуща. Запътил се е към кварталния магазин за да изпълни заръката на своята ДулЦинея (някога беше дочул от по-интелигентните пияници на съседната маса в близката кръчма да обсъждат някаква си ДулЦинея, така и не разбра какво точно коментираха, но му хареса произношението, въпреки че го беше запомнил грешно. Затова реши така да нарича своята любима, докато я обичаше, след това на галено ѝ казваше просто Она).  Хлопатар се спира точно пред вратата на магазина и старателно

„Хората, които често закъсняват са по-креативни“ , прочетох някъде из социалните мрежи наскоро. Днес се наложи да използвам градския транспорт.  Вмъквам се в последния момент в полупразния автобус,  като един истински креативен човек, и  се настанявам на първата седалка до вратата. Мястото вдясно до мен е заето от чаровна и млада дама, приблизително на моята възраст, но с леко зачервени и подпухнали очи. Изражението ѝ излъчва разочарование и апатия. Погледът ѝ е празен.  Сякаш животът ѝ е свършил. " Или е имала тежка вечер или гаджето я е зарязало", биха казали хората.  Спирам с размислите за дясностоящата и започвам да преглеждам информационния поток в интернет. Попадам на поредната лигня за Коледа и с досада изпуфтявам, извъртайки очи. Точно сега в реално-виртуалния свят започва да настава суматоха и излишна помпозност, заради предстоящите светли празници. Защо са светли – не знам, но пространството около нас е запълнено с привидно празнична украса, с фиктивни обвивки

Лятото свърши, с него и войната вкъщи. Така се чувствам, като генерал, връщащ се от бойното поле, ранен, но не и победен. Училището е свещена институция за всяка майка, откъдето ѝ да го погледнеш. Вече са минали първите седем години, които не само са най-важни (за възпитанието на детето), но и най-тежки (за търпението и нервната система на всяка майка), с други думи може да се каже, че малко сме се калили. Днес ми става ясно защо около първия учебен ден социалните мрежи блокират от наплива на снимки, които майките качват от съдбовния ден – от радост. И сега да си призная след 29 години живот разбрах колко много обичам училището и осъзнах, че лятото вече не ми е любимия сезон. През дългата ваканция се наложи малкият Безнадежден случай да посещава частно детско заведение, демек – занималня. В последния ден, когато се явих да прибера звяра в клетката, т.е. да си взема детето у дома, го заварих в неприемлив, дори леко плашещ вид. Цялата му глава беше в брокат, а ноктите н

От опит зная, че българите са много сантиментална нация и си мисля, че  вероятно това може да е една от причините за безразборното хвърляне на отпадъци извън предназначените за тази цел места.  Може би искат да напомнят за себе си. Да покажат, че съществуват, че ги има, че са били на този свят, в тази държава, улица, парк и най-вече чрез боклуците си да живеят вечно и да не бъдат забравени.  Няма да четете много дълъг и излишен текст с поучения и назидания, просто гледайте и си помислете за последния си модел телефон от 1500 лв., за 55 инчовия си 4K ULTRA HD телевизор, за долните си гащи Адидас, за чорапите си Найк, за фланелката си Пума, за изискания си маникюр и скъпите си обувки. За силиконовите си цици, за почивката в Дубай и за масата Ви в хола за 1200 лв. След това се погледнете в огледалото, помислете за собственото си съзнание, отново се върнете тук и разгледайте всички снимки бавно.  Днес българинът е материали